Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

Някой на времето беше ми казвал, че е много лесно да умре човек: за целта трябвало четирийсет пъти подред дълбоко, дълбоко — колкото е възможно — да вдишаш и да издишаш пак толкова, от дълбините на сърцето си — и тогава ще предадеш Богу дух. Дали да не опитам?…

О, не бързай, не бързай!… Може би по-напред трябва да разбереш кое време е? Да разбереш колко е часът?… Само че от кого да разбереш, когато на площада няма жива душа, тоест абсолютно нито една? А дори и да срещнеш жива душа — нима би могъл да раздвижиш устни от студ и от мъка? Да, от мъка и от студ… О, немота!…

И ако някой ден умра — а аз много скоро ще умра, знам — ще умра, без изобщо да съм приел тоя свят, след като съм го проумял отблизо и отдалеч, отвън и отвътре, след като съм го проумял, но не съм го приел, — ще умра и Той ще ме попита: „Добре ли ти беше там? Зле ли ти беше?“ Аз ще мълча, ще сведа очи и ще мълча, и тази немота е позната на всички, които знаят завършека на многодневното и тежко пиянство. Защото не е ли човешкият живот моментно натаралянкване на душата? А също и помрачаване на душата? Всички сме един вид пияни, само че всеки по своему, един е изпил повече, друг — по-малко. И зависи на кого как му действува: един се смее в очите на този свят, а друг плаче на гърдите на този свят. Един вече се е издрайфал и му е хубаво, а друг сега започва да драйфа. А аз — какво аз? Много съм вкусил, а изобщо не ме хваща, дори нито веднъж не съм се разсмял както трябва и нито веднъж не съм се издрайфал. Аз, вкусилият от този свят толкова, че губя чет и последователност, — съм най-трезвият на този свят; просто трудно ме хваща… „Но защо мълчиш?“ — ще ме попита Господ, целият обгърнат от сини мълнии. А какво да му отговоря? Ще си мълча…

Може би все пак да раздвижа устни? Да намеря жива душа и да я попитам колко е часът?…

А бе, Веничка, за какво ти е да знаеш колко е часът? По-добре върви, върви, вдигни яка, да не ти духа, и си върви кротичко… Имаше си на времето небесен рай, да беше питал колко е часът миналия петък, — а сега небесния рай вече го няма, защо ти е да знаеш колко е часът? Царицата не дойде при теб на перона със сведени надолу мигли: божеството ти е обърнало гръб, защо ти е да научаваш колко е часът? „Не жена, а десерт“, така ли й викаше ти? Тя не дойде на перона при теб. Утехата на рода человечески, лилията от долината — не дойде и не те посрещна. Какъв е смисълът след всичко това да научаваш колко е часът, Веничка?…

Какво ти остава? Сутрин — стон, вечер — плач, през нощта — скърцане със зъби. И кой, кой на този свят се интересува от сърцето ти? Кой?… На, влез в която искаш петушкинска къща, когото си поискаш попитай: „Какво ви интересува сърцето ми?“ Боже мой…

Свих зад ъгъла и похлопах на първата врата.

Петушки. Садовое колъцо

Похлопах и потрепервайки от студ, зачаках да ми отворят… Странно високи къщи са изпонастроили в Петушки!… Впрочем винаги е така след тежко и многодневно пиянство: хората ти се струват безобразно сърдити, улиците — прекалено широки, къщите — страшно огромни… След препиване всичко пораства точно толкова, колкото всичко ти се е струвало по-нищожно от нормалното, докато си бил пиян… Сещаш ли се за лемата на онзи черномустакатия?

Пак похлопах, малко по-силно от предния път.

Толкова ли им е трудно да отворят на човек вратата и да го пуснат за три минути да се постопли? Това не го разбирам… Те, сериозните, го разбират, а аз, лекомисленият, никога няма да го разбера… Мене, текел, фарес — тоест претеглен си на везната и си сметнат за лекомислен, тоест за „текел“… Нищо, нищо…

Но има ли там везна, или няма — все ми е едно, на оная везна въздишката и сълзата ще тежат повече от пресметливостта и умисъла. Това съм го усвоил по-добре от всичко, което сте усвоили вие. Какво ли не съм преживял, какво ли не съм премислил — и знам какво говоря. Всички ваши пътеводни звезди отиват към залез, а дори и да не отиват, все едно едвам мъждукат. Не ви познавам, хора, зле ви познавам, рядко съм ви обръщал внимание, но имам една работа с вас: искам да разбера в какво се състои сега вашата душа, за да съм сигурен дали се разгаря пак Витлеемската звезда, или пак загасва, а това е най-важното. Защото всички останали отиват към залез, а дори и да не отиват, пак едвам мъждукат, а дори и да сияят, не струват и две храчки.

Има ли там везна, няма ли — там ние, лекомислените, ще натежим и ще надделеем. Вярвам в това по-здраво, отколкото вие вярвате в каквото и да било. Вярвам, знам и свидетелствувам пред света. Но защо толкова странно са разширили улиците в Петушки?…