Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

О, ако можех да кажа сега нещо такова, че да ги изгоря до един, гадовете, да ги изгоря със словото си! Да кажа нещо такова, което би хвърлило в смут всички древни народи!…

Помислих малко и казах:

— Княгиньо! — ей, княгиньо!…

— Какво искаш пак?

— Вече я няма хармоничката ти. Не се вижда.

— Какво виждаш тогаз?

— Само едни храстчета. (Тя продължаваше да ми отговаря, загледана през прозореца и без да се обръща към мен.)

— Ти си храстче, както гледам.

„Щом искаш, нека съм храстче.“ Някак отведнъж омекнах, отпуснах се на седалката и се скапах. Да ме убиеш, не можех да си спомня защо бях тръгнал през вагоните и срещнах ей тая жена… Какво беше все пак това „важно нещо“?

— Слушай, княгиньо!… А къде е камериерът ти Пьотър? Не съм го виждал от миналия август.

— Какви ги дърдориш?

— Честна дума, оттогава не съм го виждал… Къде е той, твоят камериер?

— Той е толкова мой, колкото е и твой — озъби ми се княгинята. И неочаквано се втурна към вратата, помитайки с роклята си пода на вагона. До самата врата тя се спря, обърна към мен прегракналото си, дрезгаво лице, цялото в сълзи, и извика:

— Мразя те, Андрей Михайлович! Мразя те!!!

И се изгуби.

„Бре-е-ей — възторжено проточих аз, както одеве декабристът, — Хубаво ме подреди тая!“ И си отиде, без да ми отговори на най-важното!… Царице Небесна, кое беше това най-важно? В името на щедростта Ти — помогни ми да си спомня!… Камериер!

Позвъних със звънчето… След един час — пак позвъних.

— Ка-ме-ри-ер!

Влезе слугата, целият в жълто, моят камериер на име Пьотър. Веднъж бях му препоръчал на пияна глава да ходи облечен в жълто до края на живота си — та той ме послуша, глупакът, и все така си ходи.

— Знаеш ли какво, Пьотър? Аз спях ли сега, или не, как мислиш?

— В онзи вагон — да, спяхте.

— А в този — не, така ли?

— А в този — не.

— Чудно ми изглежда това, Пьотър… Я запали канделабрите. Обичам, когато светят канделабрите, макар и да не ми е съвсем ясно какво представляват те… Защото, разбираш ли, пак започвам да изпитвам тревога… Значи, Пьотър, ако ми казваш истината: в онзи вагон аз съм спал, а в този съм се събудил. Така ли е?

— Не знам. И аз спях — в онзи вагон.

— Хъм. Добре. Но защо не си станал и не си ме събудил? Защо?

— Че защо трябваше да те будя? В този вагон нямаше защо да те будя, защото ти спеше в онзи. А в онзи — защо трябваше да те будя, след като в този ти сам се събуди?

— Не ме обърквай, Пьотър, не ме обърквай… Остави ме да си помисля. Виждаш ли, Пьотър, все не мога да реша един въпрос. Толкова важен е тоя въпрос.

— И какъв е той?

— Такъв: останало ли ми е нещо за пиене?…

Омутишче — Леоново

…Не, не, недей си прави погрешни изводи, това не е самият въпрос, това просто е средство за неговото решаване. Нали разбираш, когато започне да изтрезнява човек, появяват се страхове и нестабилност на съзнанието. Ако можех сега да си пийна, нямаше да съм толкова разнебитен и разпилян… Не ми ли личи много, че съм разнебитен?

— Изобщо нищо не се забелязва. Само мутрата ти е подута.

— Е, това нищо не е. Мутрата нищо не е…

— И за пиене също нищо няма — подсказа ми Пьотър, стана и запали канделабрите.

Поразсъних се: „Добре, че ги запали, добре направи, защото — знаеш ли? — малко ми е тревожно. Все пътуваме, пътуваме цяла нощ, и няма жива душа с нас, освен нас“.

— А къде е твоята княгиня, Пьотър?

— Тя отдавна слезе.

— Къде слезе?

— На Храпуново слезе. Пътуваше от Петушки за Храпуново. На Орехово-Зуево се качи, а на Храпуново слезе.

— Какво ти Храпуново?! Какви ги дърдориш, Пьотър?… Не ме обърквай, не ме обърквай… Тъй, тъй… най-важната мисъл… Кой знае защо, в главата ми се върти Антон Чехов. Да, и Фридрих Шилер. Фридрих Шилер и Антон Чехов. А защо — представа си нямам. Да, да… ето, сега ми се попроясни: Фридрих Шилер, когато сядал да пише трагедия, винаги си натапял краката в шампанско. По-точно казано, не, не беше така. За тайния съветник Гьоте става дума, той вкъщи ходел по пантофи и халат… А аз — не, аз и вкъщи си стоя без халат; и из улиците ходя по пантофи… А Шилер какво общо имаше? Да, ето какво: когато му се случвало да пие водка, си натапял краката в шампанско. Натопи ги и пие. Не е зле. А Антон Чехов, преди да умре, казал: „Искам да си пийна“. И умрял. …

Пьотър продължаваше да ме гледа, застанал над мен.

— Какво си ме зяпнал, Пьотър? Отмести си погледа, простако, не гледай мислите ми. Аз си събирам мислите, а той зяпа. Има и още един, Хегел му викат. Това много добре си го спомням: имало е такъв Хегел. Той казвал: „Няма други различия освен различията в степента, между различните степени и липсата на различие“. Тоест, преведено на свестен език: „Че кой не пие в наше време?“ Имаме ли нещо за пиене, Пьотър?