Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

— Ха-ха! — викна Сфинксът и потри ръце. — И тая ли няма да решаваш?! И тая ли?! Намери ли си майстора, дългунест лигльо? Тогаз на ти четвъртата:

„Лорд Чембърлейн, министър-председателя на Британската империя, на излизане от ресторанта на гара Петушки, се подхлъзнал на нечий повръщок и при падането си преобърнал съседната маса. На масата преди падането имало: две пасти по 35 коп., две порции бьофстроганов по 73 коп. всяка, две порции виме по 39 коп. и две канички херес по 800 грама всяка. Всички парчетии останали цели. Всички ястия станали негодни за употреба. А с хереса станало така: едната каничка не се строшила, но от нея се изляло всичко до капка; другата каничка станала на парчета, но от нея не изтекла нито капка. Ако вземем под внимание, че стойността на една празна каничка е шест пъти по-голяма от порция виме, а цената на хереса я знаят и децата — познай каква сметка е била предявена на лорд Чембърлейн, министър-председателя на Британската империя, в ресторанта на Курската гара!“

— Тоест как тъй на Курската гара?!

— Ей така: на Курската гара!

— Ама той къде беше се подхлъзнал? Нали в Петушки се беше подхлъзнал? Лорд Чембърлейн нали беше се подхлъзнал в петушкинския ресторант?!…

— А сметката платил на Курската гара. Каква е била тази сметка?

„Божичко! Откъде се вземат такива Сфинксове? Без крака, без глава, без опашка и на всичко отгоре дрънка такива глупости! И му е толкова бандитска мутрата!… За какво ли ми намеква тоя мръсник, а?…“

— Това не е гатанка, Сфинксе. Това е гавра.

— Не, това не е гавра, Веня. Това е гатанка. Ако и тя не ти харесва, тогава…

— Тогава задавай ми последната, хайде!

— Добре, последната. Само че слушай внимателно. Ето: върви си Минин, а насреща му се задава Пожарски. „Днес нещо странен ми изглеждаш, Минин — казва Пожарски, — май си попрепил.“ „Ама и ти също странен ми изглеждаш, Пожарски, вървиш и спиш.“ — „Я ми кажи честно, Минин, днес колко си изпил?“ — „Сега ще ти кажа: първо 150 грама росийская, после 530 кубанская, 150 столичная, 125 грама перцовка и седемстотин грама бира с коняк. А ти?“ — „Ами и аз точно толкова, Минин.“

„Та накъде си тръгнал сега, Пожарски?“ — „Как накъде? За Петушки, разбира се. А ти, Минин?“ — „Че и аз за Петушки. Само че ти, княже, съвсем си сбъркал посоката!“ — „Не, Минин, ти си тръгнал в погрешна посока.“ Накъсо казано, всеки от тях убедил другия, че трябва да се върне обратно. Пожарски тръгнал натам, накъдето отивал Минин, а Минин тръгнал натам, накъдето се бил запътил Пожарски. И двамата се озовали на Курската гара.

Тъй. А ти сега ми кажи: ако и двамата не бяха променяли курса си, а всеки беше продължил по предишния си път — къде щяха да се озоват? До къде би стигнал Пожарски? Кажи ми.

— До Петушки ли? — подсказах му аз с надежда.

— На куково лято! Ха-ха! Пожарски би се озовал на Курската гара! Само там!

И Сфинксът се разсмя и застана на двата си крака.

— А Минин? Минин къде би се озовал, ако беше си вървял по пътя и не беше слушал съветите на Пожарски? Докъде би стигнал Минин?…

— Може би, до Петушки? — аз вече кажи-речи на нищо не разчитах и само дето не плачех. — До Петушки, нали?

— А на Курската гара — не ти ли се ще?! Ха-ха! — и Сфинксът си повя с опашката, сякаш беше му станало горещо, сякаш вече се потеше от ликуване и злорадство. — И Минин ще стигне до Курската гара!… Та според теб кой от двамата ще стигне до Петушки, ха-ха? А до Петушки, ха-ха, изобщо никой не стига!…

Страхотно се смееше тоя проклетник! Никога през живота си не бях чувал такъв джелатски смях! И ако само се смееше, пак иди-дойди, ами той, без да престава да се смее, се вкопчи в носа ми с два пръста и ме помъкна нанякъде…

— Накъде? Накъде си ме помъкнал, Сфинксе? Накъде ме мъкнеш?…

— Сега ще видиш — накъде! Ха-ха! Ще видиш!…

Покров — 133-и километър

Той ме замъкна до площадката, обърна ме с лице към прозореца — и се изпари… За какво му беше всичко това?

Погледнах през прозореца. Наистина предишната чернилка отвъд прозореца вече я нямаше. На запотеното стъкло нечий пръст беше изписал: „х…“ — и през тая именно следа от пръст зърнах градски светлини, много светлини и изнизващия се гаров перон с надпис „Покров“.

„Покров! Град от Петушкинска околия! Три спирки, а после — Петушки! На прав път си, Венедикт Ерофеев.“ И ето че моята тревога, която до преди малко все се надигаше откъм дъното на душата ми, отведнъж потъна на дъното на душата ми и се закроти…

Три или четири мига тя си кротува там. А после — после взе не да се надига от дъното на душата ми, не, направо подскочи от дъното на душата ми. Една мисъл, една чудовищна мисъл така се завря в мен, че чак ми се подгънаха колената: