Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

Похлопах и попитах: „Къде са Петушки? Още много ли има да вървя до Петушки?“ А в отговор — всички, които бяха на верандата, — всички прихнаха да се смеят и нищо не ми казаха. Засегнах се и пак похлопах — кикотът на верандата се възобнови. Чудна работа! Нещо повече — някой се кикотеше зад гърба ми.

Обърнах се — пътниците от влака „Москва — Петушки“ седяха по местата си и се хилеха гадно. Така ли било? Значи, още пътувам?…

„Нищо, Ерофеев, нищо. Нека се смеят, не им обръщай внимание. Както е казал Саади, бъди прям и скромен като кипарис и бъди щедър като палма. Не разбирам какво общо има палмата, ама както и да е, все едно бъди като палма. Останала ли ти е кубанская в джоба? Останала е. Щом е тъй, иди на площадката и си пийни. Пийни си, за да не ти се гади толкова.“

Излязох на площадката, стегнат отвсякъде от обръча на глупашките усмивки. Тревога се надигаше от самото дъно на душата ми и не можех да разбера що за тревога е това, на какво се дължи и защо е толкова неясна…

— Наближаваме Усад, нали? — Хората бяха се струпали пред вратата, готвеха се за слизане и към тях бе адресиран въпросът ми. — Усад ли наближаваме?

Вместо да задаваш на пияна глава глупави въпроси, по-добре си седи в къщи — ми отговори някакво старче. — По-добре си седи в къщи и си учи уроците. Сигурно още не си си научил за утре и майка ти ще ти се кара.

А после добави:

— Едвам личи над цукалото, а вече се научило да разсъждава!…

Побъркал ли се е тоя дядка? Каква майка? Какви уроци?… Какво цукало?… Не, сигурно не дядото се е побъркал, аз самият съм се побъркал. Защото и още едно старче със съвсем бяло лице застана до мен, погледна ме отдолу нагоре в очите и каза:

— И изобщо къде си тръгнала да пътуваш? За момуване ти е късно, за гробищата ти е рано. Защо си тръгнала да пътуваш, мила страннице?…

„Мила странница ли?!!!“

Трепнах и се преместих в другия край на площадката. Нещо не е наред в тоя свят. Има някакъв гнилоч в цялото кралство и всички са откачени. За всеки случай се опипах от главата до петите: как тъй ще съм „мила странница“? Откъде му е дошло наум? А и с каква цел го каза? Вярно, може да се пошегува човек, ама не чак дотам нелепо!

Аз ли съм с ума си, а те до един не са с техния или наопаки: те до един са с ума си, а единствен аз не съм с моя? Тревогата от дъното на душата ми все се надигаше ли, надигаше. И когато сгигнахме до гарата и вратата се отвори, не се сдържах и попитах още веднъж, един от слизащите попитах:

— Това е Усад, нали?

А той (съвсем неочаквано) се изпъна пред мен и ревна: „Съвсем не!“ А после — а после ми стисна ръката, наведе се и ми каза на ухото: „Никога няма да забравя добрината ви, другарю старши лейтенант!…“

И слезе от влака, избърсвайки една сълза с ръкава си.

Усад — 105-и километър

Останах на площадката в пълна самота и пълно недоумение. Това беше дори не недоумение, това беше същата онази тревога, преминаваща в болка. В края на краищата, майната им, нека съм „мила странница“, нека съм „старши лейтенант“, но защо навън е тъмно, кажете ми, ако обичате? Защо навън е черно като в рог, след като влакът потегли заранта и е изминал точно сто километра?…Защо?…

Допрях глава до прозореца — о, каква чернилка! И какво вали там, в тази чернилка, дъжд или сняг? Или просто аз гледам към тази тъма през сълзи? Боже!

— А! Ти ли си бил?! — каза някой зад гърба ми с такъв приятен глас, така злорадо, че изобщо нямаше смисъл да се обръщам. Веднага разбрах кой стои зад гърба ми. Сега ще почне да ме изкушава, тъпакът с тъпак. Намерил кога да ме изкушава!

— Ей, ти ли си, Ерофеев?

— Разбира се, че съм аз. Кой друг може да е?…

— Тежко ли ти е, Ерофеев?

— Разбира се, че ми е тежко. Само че това не те засяга. Върви си по пътя, нищо няма да те огрее…

Все така си му говорех: забил чело в прозореца на площадката и без да се обръщам.

— Щом ти е тежко — продължи Сатаната, — смири порива си. Смири духовния си порив — ще ти олекне.

— За нищо на света няма да го смиря.

— Защото си глупак.

— Глупак си ти.

— Добре де, добре де… Дума да не ти каже човек!… Я по-добре вземи да скочиш в движение от влака. Може пък и да не се пребиеш…

Първо си помислих, после му отговорих:

— А-а, няма да скоча, страх ме е. Непременно ще се пребия…

И Сатаната си отиде посрамен.

А аз — какво друго ми оставаше? — изпих направо от шишето шест глътки и пак допрях глава до прозореца. Чернилката продължаваше да се ниже зад прозореца и все ме тревожеше. И будеше черна мисъл. Стисках с две ръце главата си, за да придам по-ясна форма на тази мисъл, но тя не искаше да приеме по-ясна форма, а се разтичаше като бира по маса. Не ми харесва тая тъмница навън, никак не ми харесва.