Стивън Ериксън - Спомени от лед

„Но тук няма агенти на Нокътя, нали? Нито писари. Не контролираме черния пазар. Дори не можем да държим явната икономика, а за гражданска администрация да не говорим. И въпреки това се държим все едно, че имперската поддръжка предстои да се появи скоро, след като определено не е така. Това изобщо не го разбирам.“

Без златото на Даруджистан армията на Дужек щеше вече да е изтощена от глад. Щяха да са започнали дезертьорствата, войниците един след друг щяха да напускат с надеждата да се върнат в имперската прегръдка или да влязат в някой от наемническите отряди по кервансараите. Армията на Едноръкия щеше да се разпадне пред очите му. „Верността не може да победи празния стомах.“

След лека суматоха конярите му намериха годен за пътуване кон, той уморено го яхна и го изкара на двора. Следобедното слънце вече мяташе прохладни сенки по избелелите пусти градски улици. Жителите на Пейл бяха започнали да излизат, но гледаха да заобикалят малазанския щаб: стражите бяха развили остро чувство за подозрителност към всеки, който се задържеше за по-дълго, и тежките им щурмови арбалети бяха винаги заредени.

Кръв се беше проляла при входа на щаба, както и в самата сграда. Съвсем наскоро го беше нападнала Хрътка на Сянка и бе оставила десетки убити. Спомените на Паран за това събитие бяха все така откъслечни. Звярът бе прогонен от Татърсейл… и от самия капитан. За войниците на пост при входа обаче мирната служба се бе превърнала в кошмар. Бяха хванати ужасно неподготвени и тази небрежност нямаше да се повтори. Такава Хрътка щеше да профучи през тях почти без усилие, но поне щяха да продължат да се бият, а не да я гледат зяпнали.

Бързия Бен, Малът и Спиндъл го чакаха, яхнали конете си. От тримата капитанът познаваше най-малко Спиндъл. Уменията на ниския плешив мъж варираха от магьосничество до сапьорство, или поне така му бяха казали. Вечно киселата му физиономия не приканваше за разговор, нито гадно миришещата, дълга до бедрата власеница, която носеше — изплетена според приказките от косата на умрялата му майка. Щом спря до него, Паран погледна накриво власеницата. „Дъх на Гуглата, та това наистина може да е коса на старица!“ От тази мисъл му се догади още повече.

— Поеми авангарда, Спиндъл.

— Слушам, капитане… Голямо газене ще падне, за да пробием, щом стигнем площада на Северния пазар.

— Тогава виж как да го заобиколим.

— Уличките наоколо не са безопасни, сър…

— Отвори си тогава лабиринта и пусни да се цеди, колкото да им настръхнат косите. Можеш да го направиш, нали?

Спиндъл се озърна към Бързия Бен.

— Ъ, сър… той, моят лабиринт… възбужда някои неща…

— Опасни?

— Не чак, но…

— Действайте, войник.

— Слушам, капитане.

Бързия Бен мълчаливо пое ариергарда, а Малът, също така смълчан, подкара до Паран.

— Някаква идея какво става в лагера на Бруд, лечител? — попита капитанът.

— Нищо определено, сър — отвърна Малът. — Само… усещания. — Паран го изгледа въпросително и той продължи: — Голямо смесване на сили се мъти там, сър. Не само на Бруд и онази Тайст Андий — те са ми познати. И на Каллор също така. Не, има и още нещо. Друго присъствие. Старо и в същото време — ново. Нотки на Т’лан Имасс може би…

— Т’лан Имасс?

— Може би… просто не съм сигурен, капитане. Но надделява над всичко друго, сър.

Котка някаква измяука наблизо, профуча като светкавица покрай тях, хукна покрай градинската стена и се скри зад нея. Последва нов вой, този път в другия край на тясната улица.

Тръпки пробягаха по гръбнака на Паран.

— Само това ни трябва — нов играч. Положението и без това е достатъчно напрегнато…

Две псета, счепкали се в жестока свада, се изсипаха от уличката пред тях. Изпадналият в паника котарак свърна покрай тях и им изсъска. Конете се дръпнаха, изпънали уши. Ококорен, капитанът видя в канавката вдясно цяло котило плъхове, затичали се като полудели покрай тях.

— Какво става, в името на Гуглата…

— Спиндъл! — изрева зад тях Бързия Бен. Магьосникът в челото се извърна в седлото си с окаяна физиономия.

— Отпусни малко — подкани го Бързия Бен, вече по-кротко.

Спиндъл кимна и се обърна отново напред, а Паран замаха с ръка пред лицето си да отпъди рояка мухи.

— Малът, що за лабиринт отваря Спиндъл?

— Проблемът не е в лабиринта му, сър, а как прелива. Дотук се търпеше поне.

— Сигурно е кошмар за конницата ни…

— Ние сме пешаци, сър — със суха усмивка отвърна Малът. — Все едно, виждал съм го сам да разбива вражески щурм. Спор няма, никак не е зле да е край тебе…