Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Такава ти е съдбата, уви — рече Грънтъл. — Я си пийнете чай. Ще ви стопли малко.

Замълчаха; отбягваха погледите си. След малко Стони се окашля и попита:

— Какво беше онова с оставянето на екзекуцията на убийците, Грънтъл? В какво се е забъркал пак Бюк?

„Ама тя наистина се е загрижила за него!“ Той изгледа намръщено огъня и хвърли още няколко парчета суха тор, преди да отвърне:

— Има някои… подозрения. Говорихме… ъ… хипотетично.

— Кога ме цуне езикът на Тогг, волска муцуно. Казвай.

— Бюк избра да говори с мен, не с тебе, Стони — изръмжа подразнен Грънтъл. — Ако имаш въпроси, задай ги на него и ме остави на мира.

— И ще го направя, проклет да си.

— Съмнявам се, че ще постигнеш някакъв успех — подхвърли малко неразумно Харло, — дори да му запърхаш с оченца и да нацупиш тия твои розови устнички…

— Това ще е последното, което ще видиш, когато забия ножа в оная калаена буца в гърдите ти. А, и целувка ще ти дам.

Рунтавите вежди на Харло се вдигнаха.

— Калаена буца! Стони, скъпа… добре ли чух?

— Млъкни, не съм в настроение.

— Ти никога не си в настроение, Стони!

Тя му отвърна с презрителна усмивка.

— Браво, че не му отговори, скъпа — въздъхна Грънтъл.

Колибата се беше килнала като пияна до вътрешната стена на Пейл — сбирщина от криви дъски, опънати кожи и ракита, с двор, покрит с бяла прах, разхвърляни кратунени парчета, трошляк от грънци и дървени стърготини. Над ниската врата висяха на върви боядисани дървени карти и бавно се полюшваха в спарения горещ въздух.

Бързия Бен спря, огледа тясната задънена уличка и пристъпи в двора. Някой отвътре се изкикоти. Чародеят завъртя очи, измърмори под нос и посегна за кожения клуп, закован на вратата.

— Не бутай! — изврещяха му отвътре. — Дръпни, пустинна змийо такава!

Бързия Бен сви рамене и дръпна вратата.

— Само глупците бутат! — изсъска старицата, седнала кръстато вътре върху тръстикова рогозка. — Жулят ми коляното. Отоци и какво ли не получавам, когато ми дойдат глупци. А, Рараку надушвам, а?

Чародеят надникна в колибата.

— Дъх на Гуглата! Че то само за тебе има място тук!

Някакви неясни предмети висяха по стените и от ниския таван. Сенки поглъщаха всички ъгли, а въздухът вътре все още беше мразовит, като през изтеклата нощ.

— За мен, я! — изкикоти се старицата. Лицето й беше само кожа и кости, темето й — плешиво и отрупано с бенки. — Покажи каквото носиш, змийо многоглава, развалянето на проклятия ми е дарбата! — Измъкна една дървена карта от дрипавите гънки на халата си и я вдигна с треперещи ръце. — Прати думите си в моя лабиринт и формата им ей тук ще се всече, ще се жигоса…

— Не са проклятия, жено — отвърна Бързия Бен и се наведе, за да я погледне в очите. — Само въпроси.

Картата се хлъзна под халата й. Вещицата се навъси и рече:

— Скъпо струват отговорите. По-скъпо от развалянето на проклятия. Отговори не се намират лесно…

— Добре, добре. Колко?

— Кажи цвета на монетата на въпросите си, дванайсетдушни.

— Злато.

— По един златен консул за всеки тогава…

— Стига отговорите да са ценни.

— Съгласна.

— Сънят на Бърн.

— Какво за сънят на Бърн?

— Защо?

Старата зяпна с беззъба уста.

— Защо богинята спи, вещице? Знае ли някой? Ти знаеш ли?

— Ти си учен негодник…

— Всичко, което съм чел, са само спекулации. Никой не знае. Учените не знаят отговора, но най-старата вещица на Теннес на света би могла да знае. Кажи ми — защо спи Бърн?

— Някои отговори трябва да се стигнат заобиколно. Друг въпрос ми задай, чедо на Рараку.

Бързия Бен въздъхна, наведе глава, огледа за миг парчетиите наоколо и каза:

— Речено е, че земята се тресе и стопен камък тече като кръв, щом Бърн се размърда, преди да се пробуди.

— Тъй е речено.

— И това ще унищожи целия живот, ако тя се събуди.

— Тъй е речено.

— Е?

— Е, нищо. Земята се тресе, планини трещят, горещи реки текат. Това са си естествени неща за свят, чиято душа е нажежена до бяло. Според техните си закони за причина и следствие. Светът е оформен като топка пчелни говна и пътува през ледена пустош около слънцето. Кората му плува на късове, над море от разтопен камък. Парчетата понякога се остъргват едно в друго. Понякога се отдръпват. Дърпани и бутани от приливи, като моретата.

— А къде е богинята в цялата тази схема?

— Тя е яйцето в буцата говна. Положено много отдавна. Умът й яха скритите реки под нозете ни. Тя е болката на съществуването. Царицата на кошера, а ние сме нейните войници и работници. И от време на време… се роим.