Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Тъкмо за него споменахте преди малко на детето. — Тя кимна. — Признавам, че донякъде съм възхитена от този чародей и с нетърпение очаквам да се запозная с него. — Погледите им се срещнаха. — И съм много доволна, че се запознах и с вас. Силвърфокс изрече самата истина, когато каза, че ви вярва. Убедена съм, че аз също.

Той пристъпи неловко на място.

— Контактите между нас бяха твърде редки, за да заслужа такова доверие, Корлат. Все пак ще се постарая да го оправдая.

— Детето е приютило в себе си Татърсейл, жена, която ви е познавала добре. Макар никога да не съм срещала тази магьосница, откривам, че е притежавала възхитителни качества — това се откроява с всеки изминал ден у Силвърфокс.

Уискиджак кимна замислено.

— Тя беше… приятел.

— А какво знаете за събитията, довели до това… прераждане?

— Боя се, че недостатъчно — отвърна той. — За смъртта на Татърсейл научихме от Паран, който се беше натъкнал на нейните… останки. Умряла е в прегръдката на теломенския Върховен маг Белурдан, който бе тръгнал през равнината с трупа на своята любима, Найтчил, уж с намерението да я погребе. Татърсейл вече е била бегълка и изглежда на Белурдан е било указано да я спаси. Така поне излиза според думите на Силвърфокс, доколкото мога да съдя.

Корлат извърна поглед настрани и дълго време не каза нищо. Когато най-сетне проговори, от въпроса й, съвсем прост и логичен, сърцето на Уискиджак се разтуптя.

— Командире, усещаме присъствието на Татърсейл и Найтчил у детето — а и тя самата признава за тях двете… но вече се чудя, къде тогава се е дянал този теломенец, Белурдан?

Той само поклати глава. „Богове, де да знаех…“

Потънали в кал до ушите, Харло и Стони Менакис настигнаха впряга, щом той се затътри нагоре по склона. Грънтъл се ухили и се облегна на капрата.

— Пада ни се, като се хващаме на бас с теб — измърмори Харло. — Винаги печелиш, кучи син такъв.

Стони отчаяно оглеждаше изкаляните си дрехи.

— Кожи от млади ярета. Изобщо няма да се оправят. — Сините й очи се заковаха върху Грънтъл. — Проклет да си — ти си най-якият от всички ни. Ти трябваше да я буташ тази кола, не да седиш горе. Какво като си спечелил някакъв си бас?

— Да ви е за урок — ухили се още повече той. Облеклото на Стони от фина зелена и черна кожа беше покрито със слузеста тиня. Гъстата й черна коса беше провиснала пред лицето й и от нея капеше мътна вода. — Както и да е, за днес стига, дайте да го избутаме тоя проклет впряг — вие двамата май добре се справяте с плуването.

— Гуглата да те вземе дано — сряза го Харло, — какво си мислеше, че правиш?

— Според звуците, май ви давех. Чистата вода е нагоре по течението, между другото.

Грънтъл хвана отново поводите. Преминаването бе изтощило конете: не искаха да помръднат и капитанът трябваше много да ги придумва и да ги хока, за да ги накара да се раздвижат. Спря впряга близо до брода. Наоколо други търговци бяха вдигнали биваците си, някои току-що успели да минат, други тепърва се канеха да го направят на път за Даруджистан. През последните два дни положението, ако не друго, беше станало още по-объркано. Онова, което бе останало от положените по дъното на брода камъни, беше избутано настрана или затънало в тинята.

Четири камбани бяха изтекли, докато се уреди преминаването, и по едно време Грънтъл се беше зачудил дали изобщо ще успеят. Слезе да се погрижи за конете. Харло и Стони вече се бяха сдърлили и отиваха нагоре да се умият.

Погледна с боязън масивния впряг, минал през брода преди тях и спрял сега на петдесетина крачки от техния. Басът беше нечестен. „Най-добрият бас.“ Двамата му приятели бяха убедени, че впрягът на господин Керули днес нямаше да види другия бряг. Сигурни бяха, че чудовищното возило пред тях ще затъне в тинята и че ще изтекат дни, преди на другите търговци да им писне и да помогнат, за да го разкарат от брода.