Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Из лабиринтите?

Старицата сви рамене.

— Каквито пътища си намерим.

— Бърн е болна.

— Да.

Бързия Бен изведнъж забеляза светлината, блеснала в очите на вещицата. Помисли дълго и каза:

— Защо спи Бърн?

— Още не му е дошло времето за това. Задай друг въпрос.

Чародеят се намръщи.

— Работници и войници… казваш го все едно, че сме й роби.

— Тя нищо не иска. Каквото правиш, правиш го за себе си. Работиш за поминък. Бориш се, за да го опазиш или да спечелиш повече. Трудиш се, за да осуетиш козните на съперниците си. Биеш се от страх и омраза, и жлъч, и чест, и вярност, и каквато там друга кауза можеш да измислиш. И въпреки това всичко, което вършиш, служи на нея… каквото и да е то. Не само добро, Адефон Делат, но и неморално. Можем да процъфтяваме, а можем и да се самоунищожим, за нея е все едно — тя просто ще роди ново потомство и всичко започва отначало.

— Говориш за света като за нещо физическо, подчинено на природни закони. Това ли е всичко?

— Не. Накрая умовете и сетивата на всичко, което е живо, определят какво е реално — за нас, разбира се.

— Това е тавтология.

— Така е.

— Бърн е причината, а ние — следствието?

— Ах, как се извърташ и виеш, като пустинна змия, каквато наистина си! Задай си въпроса.

— Защо Бърн спи?

— Спи… за да сънува.

Бързия Бен помълча дълго. Когато най-сетне погледна в очите на старицата, видя потвърждение на най-големите си страхове.

— Тя е болна.

Вещицата кимна.

— В треска е.

— А сънищата й…

— Да, момче. Сънищата й стават кошмари.

— Трябва да измисля как да премахна тази зараза, защото треската на Бърн няма да е достатъчна. Този зной, който уж трябва да пречисти, ще постигне обратното.

— Помисли тогава, мой скъпи труженико.

— Може би ще ми потрябва помощ.

Вещицата протегна сгърчената си ръка, с дланта нагоре. Бързия Бен бръкна под ризата си и извади огладено от водата камъче. Пусна го в шепата й.

— Когато дойде часът, Адефон Делат, повикай ме.

— Ще го сторя. Благодаря ти, госпожо. — Той сложи на пода между тях малка кожена кесия със златни консули. Вещицата се изкикоти. Бързия Бен отстъпи назад.

— И я тръшни тази врата — предпочитам студа!

Чародеят закрачи по уличката и мислите му се зареяха, понесоха се, повяха ги поривите на вятъра — лъжливи и безсмислени. Една обаче заседна в ума му и там си остана, съвсем незначителна като че ли отначало, любопитство и нищо повече: „Предпочита студа. Странно. Повечето старци обичат топлото. И колкото може повече…“

Капитан Паран видя Бързия Бен. Беше облегнал гръб на олющената стена до входа на щаба и беше много навъсен. Четиримата войници, поставени на стража, се бяха струпали на десет крачки от мага, явно притеснени.

Паран поведе коня си за юздите, подаде ги на коняря, излязъл на входа на казармата, и закрачи към Бързия.

— Изглеждаш ми много нещастен. А това ме плаши.

Чародеят от Седемте града се навъси.

— По-добре да не знаеш, капитане. Повярвай ми.

— Ако засяга Мостоваците, по-добре да го чуя, Бързи Бен.

— Мостоваците? — Магът се засмя горчиво. — Засяга много повече от шепа войници с празни стомаси. За момента обаче още не съм измислил никакво възможно решение. Като го измисля, ще ти го обясня от начало до край. Междувременно вземи си реквизирай някой отпочинал кон — трябва да идем при Дужек и Уискиджак в лагера на Бруд.

— Цялата рота? Току-що ги разпуснах да отпочинат!

— Не. Ние с теб и Малът и Спиндъл. Нещата се развиват малко… необичайно, както схващам, но за повече не ме питай, защото не знам.

Паран се намръщи, но Бързия Бен каза:

— Вече наредих да повикат другите двама.

— Добре. Отивам да си потърся друг кон тогава.

Капитанът се обърна и тръгна към казармата, като се мъчеше да не обръща внимание на жестокото парене в стомаха си. Всичко ставаше много бавно — седяха тук в Пейл вече от месеци, а градът негодуваше. След като бяха извън закона, нямаха имперската поддръжка, а без мрежата на чиновниците не можеха да се освободят от изпълнената с напрежение неприятна роля на окупатори.

Малазанската система на завладяване се основаваше на група правила, систематични и ефективни. Победоносната армия никога не се задържаше на едно място за повече от срока, необходим за мирния преход и предаването на управлението в ръцете на здраво окопало се и напълно функциониращо гражданско правителство в малазански стил. Гражданският контрол беше бреме, за каквото армията не бе обучена — постигаше се най-добре с ловка бюрократична манипулация на икономиката на завладяния град. „Хванеш ли конците, хората ще затанцуват, както ги поведеш“ — това правило лежеше в сърцевината на убежденията на императора и той бе доказвал правотата му многократно — а императрицата не посмя да наложи някакви нововъведения в метода. Придобиването на контрол включваше както налагането на законна власт, така и дълбоко проникване в черния пазар, действащ в момента. „След като не можеш да прекършиш черния пазар, следващото най-добро решение е да го управляваш.“ А тази задача се възлагаше на Нокътя.