Стивън Ериксън - Спомени от лед

Паран кимна мълчаливо. Нищо изненадващо нямаше в това. Лорн беше мъртва. Постът трябваше да се запълни.

— Имате ли вести за семейството ми, сър?

— Сестра ви Тавори е успяла да спаси каквото е могла, момко. Собствеността на дома Паран в Унта, по-големите имения… повечето търговски договори. Но… баща ви е починал, а скоро след това майка ви… решила да иде при него отвъд Портата на Гуглата. Съжалявам, Гъноуз.

„Да, можеше да се очаква, че ще го направи, нали? Съжаляваш? Да. И аз.“

— Благодаря ви, сър. Честно казано, не съм толкова стъписан от лошите новини, колкото сигурно си мислите.

— Боя се, че има още. Вашето… ъъъ… положение на изменник е направило дома ви обект на репресии. Не смятам, че сестра ви е имала много голям избор. Чистката е щяла да бъде жестока. Тавори явно е планирала ходовете си от доста време. Знаела е много добре какво предстои. Знатни деца са били… изнасилвани. След това убивани. Заповедта всяко знатно дете под брачна възраст да бъде убито никога не е била официална, може би всъщност Ласийн така и не е разбирала какво става…

— Моля ви, сър, ако Фелисин е мъртва, просто ми го кажете и пропуснете подробностите.

Дужек поклати глава.

— Не, това й е било спестено, капитане. Точно това се опитвам да ви кажа.

— И какво е разменила Тавори, за да спечели това… сър?

— Макар и като новата адюнкта, властта на Тавори е била ограничена. Не е могла да покаже, че проявява определено покровителство… така поне аз разбирам намеренията й.

Паран затвори очи. „Адюнкта Тавори. Е, сестрице, и ти си имаш амбиции, нали?“

— Фелисин?

— Мините на Отатарал, капитане. Не е доживотна присъда, можете да сте сигурен. Щом пожарите в Унта позаглъхнат, не се съмнявам, че ще я върнат тихомълком…

— Стига Тавори да прецени, че няма да застраши репутацията й…

Дужек се ококори.

— Нейната репу…

— Нямам предвид благородниците — те могат да я наричат чудовище, колкото си искат, сигурен съм, че вече го правят — на нея й е все едно. Никога не я е интересувало. Имам предвид професионалната й репутация, командире. В очите на императрицата и двора. За Тавори нищо друго не е от значение. Поради което е много подходяща за адюнкта. — Тонът на Паран беше безизразен, думите — хладно подбрани и спокойни. — Във всеки случай, както сам казахте, тя е била принудена да се справи със ситуацията, а колкото до ситуацията… аз съм виновен за всичко това, сър. Чистката — насилията, убийствата, смъртта на родителите ми, и всичко, което трябва да преживее Фелисин.

— Капитане…

— Няма нищо. — Паран се усмихна. — Децата на родителите ми са, до едно, способни да се справят буквално с всичко. Можем да преживеем последствията. Навярно ни липсва обичайната съвест, може пък наистина да сме чудовища. Благодаря ви за вестите, командире. Как минаха преговорите? — Паран се постара да направи всичко, за да пренебрегне тихата скръб в очите на Дужек.

— Добре минаха, капитане — промълви старецът. — Вие ще тръгнете след два дни, след това Бързия Бен ще ви настигне. Не се съмнявам, че войниците ви са готови за…

— Да, сър. Готови са.

— Много добре. Това е всичко, капитане.

Мракът се спусна като тих саван. Паран стоеше на върха на най-голямата гробна могила и най-кроткият от всички ветрове галеше лицето му. Беше успял да излезе от лагера, без да се натъкне на Уискиджак и Мостоваците. Нощта някак го приканваше към самота и се чувстваше добре на билото на този масов гроб, с всички отекващи спомени за болка, мъка и отчаяние.

„Сред тези мъртви под нозете ми, колко ли зрели мъже и жени са призовавали майките си?“

„Смъртта и умирането ни превръщат отново в деца, всъщност за последен път, с този наш последен плач. Не един философ е твърдял, че си оставаме завинаги деца, далече под натрупалите се пластове на бронята на зрелостта.“

„Бронята те стяга, ограничава тялото и душата в него. Но също така те брани. Затъпява ударите. Сетивата губят остротата си, остават ни само болезнените отоци, но след време и отоците изчезват.“

Килна глава назад и мускулите на врата и раменете му писнаха от болка. Взря се в небето и примига от болката на стегналата се плът, стиснала костите му като каторжнически пранги.

„Но няма спасение, нали? Спомени и разкрития се утаяват като отрова, никога не ще я изхвърлиш от себе си.“ Вдиша дълбоко прохладния въздух, сякаш искаше да улови в дъха на звездите студения им поглед и равнодушната им жестокост. „Никакъв дар няма в страданието. Свидетели са Тайст Андий.“