Стивън Ериксън - Спомени от лед

„Е, стомахът поне се успокои… трупа, подозирам, нов пристъп, който ще насълзи очите ми…“

Прилепи прелитаха в мрака, кръжаха и ловяха мушици в своя летящ пир. Светлините на Пейл примигваха на юг като гаснещо огнище. Далече на запад се издигаха гърбиците на планините Морант. Паран бавно осъзна, че е притиснал ръце до корема си, сякаш се мъчи да задържи всичко това в себе си. Не беше ревлив, нито имаше повод да се надсмива над себе си. Беше роден за грижливо изваяно, хладно безпристрастие, възпитание, което обучението му на войник само беше укрепило. „Ако тези неща са качества, значи ме е надминала. Тавори, ти наистина го владееш до съвършенство. О, скъпа ми Фелисин, що за живот те е сполетял? Няма я пазещата прегръдка на знатността, това поне е сигурно.“

Зад него изскърцаха ботуши.

Паран затвори очи. „Никакви вести повече, моля ви. Никакви разкрития повече.“

— Капитане. — Уискиджак сложи ръка на рамото му.

— Каква тиха нощ.

— Всички те търсехме, Паран. След като говорихте с Дужек. Силвърфокс подири наоколо. Тя те намери. — Ръката се отдръпна. Уискиджак застана до него и също се взря в звездите.

— Коя е Силвърфокс?

— Мисля, че ти трябва да го решиш — изръмжа белобрадият ветеран.

Паран се намръщи и се извърна към командира.

— В момента нямам нерви за подобни гатанки.

Уискиджак кимна, без да откъсва очи от пръсналите се по нощното небе мигащи светли прашинки.

— Ще трябва да изтърпиш прищевките ми, капитане. Мога да те поведа стъпка по стъпка, или да те подкарам. Някога можеш да си спомниш за този момент и да одобриш избора ми.

Паран не отвърна нищо.

— Чакат ни в подножието на могилата — продължи Уискиджак. — Срещата е толкова интимна, колкото можах да го уредя. Само Малът, Бързия Бен, мхаби и Силвърфокс. Хората от ротата ви са тук, в случай, че имате… съмнения. И двамата изтощиха лабиринтите си тази нощ — за да се уверят, че това, което се е случило, е самата истина…

— Какво — сряза го Паран — се опитвате да ми кажете, сър?

Уискиджак го погледна в очите.

— Детето риви — Силвърфокс. Тя е преродената Татърсейл.

Паран бавно се обърна и погледът му се плъзна по склона към подножието, където в тъмното чакаха четири фигури. А между тях стоеше детето риви, с аура като слънчев изгрев около него, сияние, което раздвижи още по-силно кръвта, кипнала в жилите му. „Да. Тя е. Вече по-голяма, показва онова, в което ще се превърне. Проклятие, жено, с теб нещата никога не могат да бъдат прости.“ Всичко затаило се в него сякаш бликна, накара го изведнъж да се почувства уморен и да се разтрепери. Взря се надолу към Силвърфокс.

— Та тя е дете.

„Но го знаех, нали? Знаех го през цялото време, просто не исках да мисля за него… А сега нямам избор.“

Уискиджак изсумтя.

— Бързо расте — жадни, нетърпеливи сили кипят в нея, детското тяло не може да ги удържи. Няма да чакаш дълго…

— Докато стане прилично — сухо довърши Паран, без да забелязва сепването на Уискиджак. — Тогава — добре, но сега? Кой няма да види в мен чудовище, дори само да си стиснем ръцете? Какво мога да й кажа? Какво изобщо бих могъл да кажа? — Обърна се рязко към Уискиджак. — Това е невъзможно — тя е дете!

— А вътре в нея е Татърсейл. И Найтчил…

— Найтчил! Дъх на Гуглата! Какво е станало… как?

— Въпроси с труден отговор, момче. По-добре ги задай на Малът и Бързия Бен — и на самата Силвърфокс.

Паран неволно отстъпи.

— Да говоря с нея? Не. Не мога…

— Тя го иска, Паран. Чака те.

— Не. — Очите му отново се плъзнаха по склона. — Да, виждам Татърсейл. Но има и повече… не само тази жена, Найтчил… тя вече е соултейкън, Уискиджак. Съществото, което й е дало името на риви… силата да променя…

Командирът присви очи.

— Как го разбра, капитане?

— Просто го знам…

— Не е достатъчно. За Бързия Бен не беше лесно да го отгатне. Но ти го разбра. Как, Паран?

Капитанът изкриви лице.

— Почувствах колко напрегнато гледа Бен към мен — когато си мисли, че вниманието ми е другаде. Забелязах колко напрегнати са очите му. Какво е разбрал той, командире?

— Опонн те е изоставил, но нещо друго е заело мястото му. Нещо диво. Перата му настръхват, когато си наблизо…

— Перата. — Паран се усмихна. — Колко подходяща дума. Аномандър Рейк уби две Хрътки на Сянка… бях там. Видях го. Усетих петното от кръвта на умираща Хрътка… върху плътта си, Уискиджак. Нещо от тази кръв вече тече в жилите ми.

Гласът на командира бе много сериозен.

— Друго?