Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Действаше! Двамата с Фид бяхме адски сигурни…

— Но е било откраднато, преди да сте го пробвали истински, нали?

— Все едно… казвам ви…

— Всички да млъкнат! — каза Спиндъл, надигна бавно глава и огледа намръщено плота. — Развалено. Май имаме нещо тук, Пикър. — Подуши въздуха, сякаш искаше да улови някаква миризма, после клекна. — Някой да ми помогне с тия нарове.

Никой не помръдна.

— Помогни му, Хедж — нареди Пикър.

— Да му помогна да се завре под масата? Много е късно да ми се крие…

— Това е заповед, войник.

Сапьорът изръмжа недоволно, но се наведе и двамата заизмъкваха дървените нарове. После Спиндъл надникна под масата. Смътната магическа светлина бавно засия и магът изсъска:

— Точно така, отдолу е!

— Гениално наблюдение, Спиндъл. Бас държа, че и крака има.

— Не бе, глупак. Отдолу е нарисуван някакъв образ… прилича на голяма карта… само че не я познавам.

Хедж клекна до него.

— Какви ги говориш? Никакви образи не сме рисували отдолу… Кълна се в гнилите цървули на Гуглата, какво е това?

— Червена охра според мен. Все едно че го е нашарил някой баргаст.

— Или риви — измърмори Хедж. — Кой е този в средата… този, с кучешката глава на гърдите?

— Откъде да знам? Все едно, мен ако питаш, съвсем прясно е. Скорошна работа.

— Ами изтрий го, по дяволите.

Спиндъл изпълзя обратно.

— Не става… Покрито е с прегради и какво ли не още. — Изправи се, погледна Пикър и сви рамене. — Картата е нова. Не е свързана, няма боя. Ще ми се да й направя копие, с големина на колода, после ще се опитам да я прочета…

— Твоя работа.

Хедж също се измъкна, изведнъж въодушевен.

— Чудесна идея, Спин — ще можеш да взимаш и за четенията. А ако тази нова „несвързана“ играе точно, можеш да хванеш новите напрежения, новите връзки, и след като ги разбереш…

— Можем да завъртим нова игра — ухили се Спиндъл. — Да…

— Само че аз си загубих всичките пари — изстена Деторан.

— Не си само ти — сопна се Пикър и изгледа ядосано двамата сапьори.

— Другия път ще стане — каза Хедж. — Ще видите.

Спиндъл закима енергично.

— Жалко, че ни липсва ентусиазъм — провлече Бленд. Пикър се извърна рязко към баргаста.

— Тротс, я погледни тая рисунка.

Воинът изсумтя, клекна, изпъшка и се навря под масата.

— Тъмно е.

— Направи го пак оня номер със светлината, идиот с идиот — обърна се Хедж към Спиндъл.

Магът му се озъби и махна с ръка. Сиянието под масата се върна.

Тротс помълча около минута, след което се измъкна и се изправи.

— Е?

Баргастът поклати глава.

— Риви.

— Ривите не играят с колоди — каза Спиндъл, а Тротс изръмжа:

— Баргастите също.

— Трябва ми дъска — каза Спиндъл и се почеса по наболата четина. — И стило — добави, без да ги поглежда. — И бои, и четка…

Изхвърча от шатрата, а Пикър въздъхна и за последен път сърдито изгледа Хедж.

— Влизането ви в Седми взвод не беше много успешно, сапьор. Сърцето на Анци едва не се пръсна, като загуби цялата си колода. Сержантът ви сигурно дъвче жлъчката на някой див гълъб в тоя момент и ви шепне името — кой знае, късметът ви може да се обърне и няма да го чуе някой демон.

Хедж се навъси.

— Ха-ха.

— Не мисля, че беше майтап — подхвърли Деторан.

— Страхотно. Държа си една проклетия за него и проклет да съм, ако не ви взема всичките с мен.

— Духът на отбора — ухили се Тротс, а Пикър изсумтя:

— Добре, войници, да се разкарваме оттук.

Паран и Силвърфокс стояха на няколко крачки един от друг и гледаха как изсветлява небето на изток, с медни и бронзови жилки. Последните звезди вече гаснеха — студен и безразличен прахоляк, отстъпващ пред топлината на синия безоблачен ден.

Покрай цялата неловкост на изминалите часове, проточили се в неумолима процесия от болка и тревога в ума на Паран, чувствата му се бяха изтощили и с това изтощение го беше обзело трепетно спокойствие. Беше замълчал от страх да не наруши този вътрешен покой, макар да съзнаваше, че той не е нищо повече от илюзия, тъжно поет дъх сред воя на бурята.

„Татърсейл трябва да бъде извлечена на повърхността.“ Всъщност го беше постигнал. Първата среща на погледите им отключи всички общи спомени и това отключване избухна като проклятие за Паран. „Дете. Лице на дете, свито от ужас пред мисълта за интимност — нищо, че тогава беше зряла жена. Жената вече я няма. Това е дете.“ Но освен скръбта, кипнала у него, имаше и още нещо. Друго присъствие, вплело се като железни нишки във всичко, което бе някога Татърсейл. Найтчил, чародейката, някогашната любовница на Белурдан — следваше я там, където тя го поведе. Съвсем неравностойна връзка; а сега, с Найтчил, се бе появило едно горчиво, настойчиво присъствие. „Горчиво, и още как. С Тайсхрен… с императрицата и Малазанската империя, и Гуглата знае още какво и кого. Тя знае, че е била предадена при Пейл. Както и Белурдан, в равнината. Любимият й.“