Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Трябва ли да има и друго, сър?

— Да. Бързия Бен улови намеци… онова, в което си се превърнал, е много повече от кръвта на асцендент. — Поколеба се, след което допълни: — Силвърфокс ти е измислила име на езика на риви. Джен’айсънд Ръл.

— Джен’айсънд Ръл.

— Превежда се като „Скиталецът в Меча“. Според нея означава, че си се превърнал в нещо, което никое същество досега не е постигало — било то смъртен или асцендент — и това нещо те е раздвоило. Ти си белязан, Гъноуз Паран — но никой, дори Силвърфокс, не знае какво предвещава това. Кажи ми какво е станало.

Паран сви рамене.

— Рейк използва онзи черен меч. Когато уби Хрътките. Последвах ги… в онзи меч. Духовете на Хрътките бяха в капан, оковани с всички… всички други. Мисля, че ги освободих. Не мога да съм сигурен в това… знам само, че накрая се озовах някъде другаде. Не окован.

— А те върнаха ли се на този свят?

— Не знам. Джен’айсънд Ръл… защо трябва да е толкова важно, че съм се скитал в този меч?

— Не питаш подходящия човек, капитане — изсумтя Уискиджак. — Просто повторих думите на Силвърфокс. Но ми хрумна още нещо. — Той пристъпи към него. — Нито дума за това на Тайст Андий — нито на Корлат, нито на Аномандър Рейк. Синът на Мрака е непредвидим кучи син, помни ми думата. И ако легендата за Драгнипур е вярна, проклятието му е в това, че никой не може да се измъкне от кошмарния му затвор — душите им са оковани… завинаги. Ти си преодолял това с хитрина и може би и Хрътките — също. Създал си… тревожен прецедент.

Паран се усмихна горчиво в тъмното.

— Хитрина. Да, много неща надхитрих, дори смъртта. — „Но не и болката. Не, спасението от нея все още ми убягва.“ — Мислите ли, че Рейк се утешава с вярата, че неговият меч е… окончателен?

— Изглежда вероятно, Гъноуз Паран. Нали?

Капитанът въздъхна.

— Да.

— Е. Да ходим да се срещнем със Силвърфокс.

— Не.

— Проклет да си, Паран — изръмжа Уискиджак. — Много по-важно е от това дали ще се гледате със светнали оченца. Това дете е обладано от мощ и тя е… огромна и непозната. Каллор я гледа с убийствен поглед. Силвърфокс е в опасност. Въпросът е дали ще я защитим, или ще стоим настрана? Върховният крал я нарича „гнусно създание“, капитане. Ако Каладън Бруд обърне гръб в неподходящия момент…

— Той ще я убие? Защо?

— Бои се от силата в нея, доколкото разбирам.

— Дъх на Гуглата, та тя е само… — Замълча, осъзнал фалша на твърдението си. „Само дете? Едва ли.“ — Да я опазим от Каллор, казахте. Но такава позиция е рискована, командире. Кой е на наша страна?

— Корлат. А следователно — всички Тайст Андий.

— Аномандър Рейк?

— Това все още е неизвестно. Недоверието на Корлат към Каллор, съчетано с приятелството й с мхаби, я е довело до това решение. Казва, че ще поговори с господаря си, щом пристигне…

— Ще пристигне?

— Да. Рано утре, вероятно, и ако наистина стане така, постарай се да го избягваш.

Паран кимна. „Една среща с него вече ми стига.“

— А пълководецът?

— Колебае се, според нас. Но Бруд има нужда от ривите и стадата им бедерини. Поне засега той остава главният защитник на момичето.

— А какво мисли Дужек за всичко това? — попита капитанът.

— Чака твоето решение.

— Моето? Беру да ни пази, командире… не съм нито маг, нито жрец. Нито мога да предскажа бъдещето на това дете.

— Татърсейл обитава тялото на Силвърфокс, Паран. Тя трябва да бъде извлечена… на преден план.

— Защото Татърсейл никога няма да ни предаде. Да. Сега разбирам.

— Не е нужно да говориш толкова окаяно, Паран.

„Нима? А ако ти беше на мое място, Уискиджак?“

— Добре. Водете тогава.

— Изглежда — подхвърли Уискиджак, — ще трябва да те издигнем в ранг равен на моя, капитане, поне за да преодолеем объркването ти кой точно командва тук.

Пристигането им стана тихо и крадешком — поведоха конете си през лагера без никаква шумотевица. Малцината Тайст Андий, останали извън шатрите си, не им обърнаха внимание. Сержант Анци поведе главната група Мостоваци да приберат конете, а ефрейтор Пикър, Деторан, Бленд, Тротс и Хедж се шмугнаха из притъмнелия стан, за да намерят командната шатра на Бруд. Спиндъл ги чакаше пред входа.

Пикър му кимна и магът, загърнат във вонящата си власеница и с придърпана на главата също толкова мръсна качулка, се обърна към входа, направи няколко жеста и се изплю на платното. После се извърна, ухили се на Пикър и им кимна да влизат.

Хедж сръга ефрейторката и завъртя очи.

Знаеше, че вътре има две помещения и че пълководецът спи в задното. „Дано.“ Огледа се за Бленд… „Проклятие, къде се дяна тя? Само допреди миг беше тук и…“