Стивън Ериксън - Спомени от лед

— За изкупление. Да. Разбирам. Намери го тогава.

— И ще го сторя! След като те спасих, свободна съм да правя каквото поискам.

Туул кимна.

— А след като приключиш, сестро, потърси ме.

— Защо да го правя?

— Килава. Кръвна сестро. Потърси ме.

Тя помълча дълго, после кимна отсечено.

Ланас Тог пристъпи към Туул.

— Хайде води ме, Първи мечо.

Двамата Т’лан Имасс се разпаднаха на прах и след миг и той изчезна.

Килава беше сама в залата.

Освен припадналия сегюле.

И един ай, легнал до един труп.

Тя се поколеба, направи стъпка към неподвижната фигура на Мок, после въздъхна, обърна се и приближи Баалджаг.

— Скърбиш за този смъртен — зашепна тя и отпусна ръка върху наведената глава на звяра. — Заради него сдържаш онова, за което копнееш — да се събереш отново със своя самец. Този човек наистина ли беше достоен за такава вярност? Не, не отговаряй — вижда се съвсем ясно в очите ти.

— И тъй, ще ти кажа нещо, Баалджаг, нещо, което явно не си разбрала — продължи тя. — Душата на този смъртен сега е яхнала Тогг и твоят самец ще я отнесе, но не при Портата на Гуглата. Хайде, тръгни по този път. Ето, ще ти го отворя.

Изправи се и махна с ръка.

Лабиринтът на Телланн се разтвори. Прашният въздух в залата беше пометен. Сладък мирис на влажна тундра, мъх и мек лишей потече, понесен от топлия лъх.

Баалджаг скочи през портала и Килава го затвори след нея.

После излезе от залата.

Миг след това Бленд пристъпи от сенките. Приближи се до лежащия сред купищата строшено дърво и огънат метал Мок и се вгледа в неподвижното му тяло. „О, тази маска. Толкова… изкусителна…“

Чу викове откъм коридора, тежки стъпки и люти ругатни.

— … проклета пантера!

— Килава — отвърна лейди Енви. — Пътищата ни вече са се пресичали. Доста грубичко, наистина, да ни разхвърля по толкова презрителен начин.

Бойците влязоха и Бленд се обърна.

Лейди Енви спря, премрежените й очи пробягаха от Мок към Ток-младши и тя прошепна:

— О, миличкото ми момче… Защо не си остана в нашата компания?

Пикър. Малът. Спиндъл. Анци. Блупърл.

Бленд затвори очи.

— Е, работата е ясна — продължи лейди Енви. — Връщаме се на покрива на цитаделата, преди Килава да ми е отнела възмездието над Пророка.

— Ти ако искаш, се връщай на покрива — изръмжа Пикър. — Ние се махаме.

„Махаме се, любов моя…“

Лейди Енви скръсти ръце.

— Аз се изтощих с твоите неблагодарни войници, а ти с това ли ми отговаряш? Искам си компания!

Малът и Спиндъл пристъпиха да вдигнат тялото на Ток.

Пикър изгледа лейди Енви със зачервени очи.

— Нашите благодарности за изцеряването. Но трябва да се върнем при Воинството на Едноръкия.

— А ако навън още дебнат панионски войници?

— Тогава ще се присъединим към своите загинали братя и сестри. Какво от това?

— О, всички сте едни и същи!

С тези думи лейди Енви изхвърча побесняла от залата сред вихър от бяла коприна.

Бленд се приближи до Пикър и промълви:

— От онази врата… лъха на чист въздух.

Пикър кимна и каза:

— Води.

Килнат на една страна, загърнат в черна мъгла, с издран базалт, който стенеше като живо същество, Лунният къс се приближаваше към парапета на цитаделата.

Обзет от лудост, Пророкът се беше присвил под огромната, смазваща тежест на Куралд Галайн, извил назад глава и вторачен в летящата планина, стиснал отчаяно в ръцете си Финнеста. До него Матроната сякаш се опитваше да задраска с нокти по каменните плочи и да се отскубне. Натискът беше неумолим.

Двамата сегюле не бяха стигнали до покрива съвсем невредими — Ловците на К’елл се оказаха повече от достойни противници. Двамата воини с маските отстъпваха към стената на ръба на покрива. Но все пак Паран не беше виждал досега такова невероятно умение. Мечовете в ръцете им бяха като мъгла, като че ли навсякъде едновременно, и сечаха на трески настъпващите Ловци на К’елл. Капитанът бе помислил дали да не окаже помощ на двамата непознати, но стигна до извода, че по-скоро само ще им се пречка.

Хвърли поглед към небето на север.

Дракони се снишаваха над града и сипеха вълни от черна мощ — и тя тътнеше над улиците и загръщаше сградите в непрогледен мрак.

Велики гарвани кръжаха високо с победоносен грак.

— Уф, това няма да се разкара…

Странната фраза на Бързия Бен накара капитана да се намръщи. „Да се разкара? Кое?…“ Рязко извърна глава към Лунния къс.

Основата на летящата планина беше точно срещу тях и се плъзгаше все по-ниско. Запълнила цялото небе.