Стивън Ериксън - Спомени от лед

Круппе изпъшка, надигна я и задърпа ръката й.

— Трябва да пипнеш, момиче. Този свят беше направен за теб — разбираш ли? Дар. Има неща, които трябва да бъдат освободени.

Освобождение.

Да, тя разбираше този свят. Копнееше за него, боготвореше го, коленичеше, свела глава пред неговия олтар. Освободени. Да, имаше смисъл в това.

Като спомените от лед, валящи, валящи над всички.

Освободени… за да нахранят земята…

… освобождение — от смисъл, от чувство, дарът на историята; земята отдолу, пластовете, толкова пластове…

Да нахранят земята.

Кое е това място?

— Посегни, прескъпа мхаби, моли те Круппе! Докосни…

Тя вдигна треперещата си ръка…

Нагоре.

За да види Туул — как залита под безжалостните удари, как кремъчният му меч е все по-бавен с всеки блясък на стоманата, връхлитаща срещу него.

Нагоре. Стъпка.

„Една стъпка. Ще стигне.“

„Клетката, вълкът, който се раздвижва, вълкът, който се мъчи да вдиша — и не може…“

Залитна към гредата и стърчащия й, обкован с бронз остър връх.

Една стъпка. И рухна.

Напред, вдигнал високо ръце — върхът на гредата сякаш се надигна, за да го посрещне. Да посрещне гърдите му — ребрата. Костите се пръснаха с взрив от болка…

Да докосна…

Клетката!

Строшена!

Свободен!

Вълкът си пое дъх.

И зави.

Чукът се извиси в ръцете на Бруд. Желязото потръпваше…

И тогава воят на един бог раздра въздуха, извиси се, като зов…

На който отвърнаха.

От мъртвата полоса се надигнаха Т’лан Ай, като мълнии се понесоха в безмълвна сива вълна, която помете К’Чаин Че’Малле — събаряха и разкъсваха немрящите влечуги — гигантските, бронирани влечуги, които се огънаха пред щурма.

Други Ловци на К’елл вече се обръщаха и тичаха презглава към портата — подгонени от вълците.

Далече горе кондорите бягаха от смъртния си танц с два черни дракона и летяха стремглаво назад към цитаделата. Корлат и Орфантал — а зад тях десетки хиляди Велики гарвани…

А над цитаделата ставаше нещо…

Притиснал в прегръдката си изпадналата в несвяст мхаби, Круппе залитна, когато Тогг се изтръгна на свобода от потрошената клетка и въздухът настръхна от божия вой.

Градушката секна. Изведнъж. Небето потъмня.

Натиск. Сила, древна и чудовищна.

Тогг, огромен, едноок, бял, с посребрена козина — и виеше…

Вълкът-бог, изригнал със силата на срутваща се скала. Викът му обходи небесата.

Вик, на който се отзоваха.

Отвсякъде.

Паран се сниши още повече. Внезапно спусналият се мрак беше студен и смазващо тежък.

Бързия Бен изсъска:

— Е, това е, приятел. Куралд Галайн. Това мога да го използвам — да ни прехвърля пред тая стена — обаче трябва да видим…

„Какво да видим? Богове, смазан съм!“

Натискът изведнъж отслабна. Две ръце го стиснаха за ремъците, повлякоха го, металът заскърца по камъните, кожената сбруя задра нагоре и през ниската стена и капитанът тупна от другата страна.

Неестествената тъмнина продължаваше да се спуска, замъгляваше слънцето в сивкав, накъсан потръпващ диск.

Писък на кондори…

… и неподправен ужас в този писък…

Паран се изви и погледна покрай парапета. На трийсет крачки от него, на другия край, стоеше присвита фигура и капитанът инстинктивно разбра, че е Пророкът. Човешката плът и кожа се беше смъкнала и отдолу се виждаше Джагът, гол и обкръжен от мъгливи облаци ледени кристали. Стиснато здраво в ръцете му — яйце, голямо колкото проклетия. До него — огромно и уродливо К’Чаин Че’Малле… „Не. Матроната.“ Онова, което изтичаше от нея, го ужаси и изпълни с жал. Беше обезумяла, душата й беше оголена, пълна с болка, за която Паран знаеше, че не може дори да изпита.

Двама тежко въоръжени Ловци на К’елл бяха пазили своята майка, но сега запристъпваха напред, надигнали оръжията си, защото от шахтата на стълбището, на петнайсет крачки от Паран, се появиха два силуета. Маскирани, оцапани в кръв от главата до петите, с по два меча в ръцете, се измъкнаха от шахтата, осеяна с телата на урдомани и сиърдомини.

— Гуглата да ни вземе дано! — изруга Бързия Бен. — Тия са сегюле!

Но вниманието на Паран вече беше отвлечено от битката, която всеки миг щеше да се разрази между Ловците на К’елл и двамата сегюле. Буреносният облак, който се бе извисил над главите им, продължаваше да се катери нагоре, пръскаше се на късове и се губеше в мрака. Нещо идваше — и мисълта за това го смрази.

— Капитане! След мен!

Бързия Бен заситни приведен до ниската стена към страната откъм пристанището.