Стивън Ериксън - Спомени от лед

Баргастите се спускаха по двата фланга, за да пролеят и те своята кръв в касапницата.

Бойният главатар бавно се извърна и огледа хълма зад себе си. Три тела. Четирима малазански войници бяха отнесли изпадналия в несвяст Круппе на билото и тъкмо го полагаха на земята.

Очите на Бруд се задържаха на Круппе, учудени от този внезапен, необясним припадък.

Десетките хиляди Т’лан Имасс все още бяха на колене, неподвижни и смълчани пред Итковиан, който също се беше смъкнал на колене, като тяхно смъртно отражение. Онова, което ставаше там, ги беше отнесло далече, много далече, някъде, откъдето като че ли никога нямаше да се върнат — във всеки случай не и преди да е станало късно.

„Няма избор.“

„Бърн… прости ми…“

Каладън Бруд отново се обърна към града. Погледна кипящите по мъртвата полоса тълпи и бавно надигна чука си…

… и замръзна.

Навлязоха в поредния коридор, пълен с трупове. Пикър се намръщи.

— Госпожо, колко души е тази армия на сегюле, за която споменахте?

— Трима са, миличка. Явно, че сме на правия път…

— Правият път към какво, лейди Енви?

Жената се обърна.

— Хм, интересен въпрос. Сегюле явно лобират за аудиенция с Пророка, но знаем ли със сигурност, че Пророкът е взел Ток-младши със себе си? Всъщност не е ли по-вероятно нашият приятел да лежи окован във вериги някъде долу?

— Ей там като че ли има площадка — обади се Бленд. — Може да е стълбище…

— Какъв остър поглед — промърмори одобрително лейди Енви. — Баалджаг, мило кутренце, ще бъдеш ли така добра да минеш в челото?

Огромната вълчица се промъкна безшумно покрай тях и успя също толкова безшумно да изгази през труповете чак до другия край, където спря и обърна дългата си муцуна. Очите й бяха като тлеещи въглени.

— Аха, чисто е — въздъхна лейди Енви и плесна с ръце. — Хайде, мрачни малазанци.

Тръгнаха и Бленд дръпна Пикър за ръкава.

— Лейтенант… отпред има бой.

Стигнаха до площадката. Мъртвите урдомани лежаха накуп, телата им бяха задръстили стълбището, водещо нагоре. Второто стълбище, спускащо се надолу, беше чисто — виждаше се само диря от засъхнала кръв.

Бленд пристъпи напред и огледа стъпалата.

— В кръвта има следи. Три чифта… първите са, ъъъ, кокалести, след тях — от мокасини, жена според мен…

— От мокасини? — учуди се лейди Енви. — Колко странно. Кокалестите ще са най-вероятно или на Туул, или на Ланас Тог. Кой ли може да е вървял след тях? Каква мистерия! А последните следи?

Бленд сви рамене.

— Изтъркани ботуши. Мъжки.

Шумът от боя, който Бленд беше засякла преди малко, вече беше доловим за всички — някъде откъм горното стълбище и далечен, вероятно от най-горния етаж, който се падаше поне на дванайсет нива над главите им.

Баалджаг спря до Бленд, наведе глава и подуши следите, водещи надолу.

След миг изхвърча натам като сива мълния и изчезна.

— Тъй! — каза лейди Енви. — Проблемът, изглежда, е решен, не мислите ли? Измъченото ни кутре притежава известен… усет за Ток-младши. Афинитет, по-точно.

— Прощавай — сопна се Пикър, — но накъде биеш, в името на Гуглата?

„Още една загадъчна фраза от тая жена и ще й пръсна мозъка.“

— Е, не бъди груба. Все едно, ще призная, че става дума за тайна, но тъй като тайната не е моя, мога да говоря за нея съвсем свободно.

— Клюки — измърмори един от войниците зад Пикър.

Лейди Енви се обърна рязко.

— Кой каза това?

Никой не се обади.

— Ненавиждам клюките, държа да го знаете всички. Е, да ви разкажа ли сега приказчицата за двама древни богове, всеки от които е намерил смъртна плът — или по-скоро, донякъде смъртна плът в случая с Баалджаг, но прекалено смъртна плът в случая с нашия скъп Ток-младши?

Пикър я зяпна и тъкмо се канеше да отговори, когато един от войниците изруга — и изтрещяха мечове…

… чуха се викове…

Двайсетина урдомани бяха нахлули зад отделенията и в коридора изведнъж се разрази свирепа битка.

Пикър сграбчи подгизналото от кръв наметало на Бленд, дръпна я и изсъска, докато вадеше меча от ножницата:

— Надолу по стълбите, момиче! Идваме след вас, след като разчистим тука. — Бутна я рязко към стълбите и се обърна вихрено.

— Много ли ще се бавите? — извика пронизително лейди Енви: гласът й стигна до ушите на Пикър през врявата. Урдоманите бяха по-добре снаряжени, отпочинали, а и елементът на изненада беше на тяхна страна.

— Не! — изхриптя Пикър, докато поредните й двама бойци рухваха пред очите й. — Бързо ще е…