Стивън Ериксън - Спомени от лед

Деторан вървеше начело, Малът крачеше на пет крачки зад нея, Спиндъл подтичваше по петите му, следван от Анци, Тротс бе поел ариергарда. Дотук се бяха натъквали само на трупове — панионски, — посечени до един с мечове.

— Голяма ужасия е бил тоя — измърмори Спин зад лечителя.

Чуваше се някакъв бой, но ехото отскачаше от стените и беше трудно да се определи посоката.

Деторан се закова на място и вдигна ръка, после махна на Малът да се приближи.

— Отпред има стълби. Водят надолу.

— Чисто е — отбеляза лечителят.

— Засега.

Анци спря до тях.

— Защо спряхме? Трябва да продължим.

— Знаем, сержант — отвърна Малът и пак се обърна към напанката. — Води, Деторан.

Още трупове по каменните стъпала. Бяха хлъзгави от кръвта и се стъпваше трудно.

Слязоха още две нива надолу, без никой да се изпречи на пътя им. По средата на третото стълбище, при завоя, Малът чу как напанката изпъшка — и изведнъж закънтяха оръжия.

Отзад до ушите му проехтя бойният вик на баргаста.

— Проклятие! — изруга Малът. — Бой и отгоре, и отдолу. Сега вече я загазихме. Спин, прикривай Анци и Тротс! Аз ще помогна на Дет!

— Слушам, сър!

Лечителят изтича бясно надолу. Деторан вече беше изтласкала нападателите си към площадката. Малът видя пред нея шестима сиърдомини с тежки брадви. Дет, с късия меч в лявата ръка и широкия в дясната, току-що бе посякла най-предния. Без да се колебае, го прекрачи и стъпи на площадката.

Петимата връхлетяха срещу нея.

Нямаше как да се включи. Малът изруга, прибра късия меч и смъкна арбалета. Желязната стрела вече бе заредена в жлеба, задържана от кожения клуп, и той го откачи. Без да обръща внимание на ревовете и ека на желязото, изпъна тетивата.

Горе на стълбището Тротс беше подхванал монотонна песен, накъсвана от зловещите крясъци на Анци. Черно-кафява кръв се лееше на вада надолу по стъпалата.

Малът направи две крачки назад, за се прицели над Деторан.

Напанката беше забила късия си меч отдолу в главата на един сиърдомин, точно под челюстта. Вместо да го издърпа, Деторан натисна рязко напред и отпрати сиърдомина и оръжието срещу двамата воини зад него. С широкия меч в изпънатата си дясна ръка държеше на разстояние друг сиърдомин. Той размахваше късите си брадви в опит да избута меча встрани и да може да я приближи, но мечът в ръката на Дет танцуваше като рапира на дуелист.

Малът насочи вниманието си към двамата съвземащи се сиърдомини. Трети издърпваше встрани падналия. Лечителят вдигна арбалета рязко нагоре и дръпна спусъка. Оръжието потрепери в ръцете му.

Един от надигащите се от пода сиърдомини изкрещя — желязната стрела се заби до кожените перки в гърдите му — и рухна.

Малът понечи да зареди отново, но едно изтъркаляло се по стъпалата тяло го събори. Той изруга, подпря се на стената и изрита трупа с ботушите си — ръката му посягаше към колчана за нова стрела — и тогава видя, че е Анци. Все още не беше умрял, макар че гърдите му бяха оцапани с кръв. Ако се съдеше по шума отзад, Тротс отстъпваше заднешком надолу.

Резкият вик на Дет го накара да се обърне. Един сиърдомин тъкмо замахваше свирепо с брадвата си право към главата й.

Тя я посрещна с лявата си страна. Брънките на ризницата изпращяха, рукна кръв. Острието на брадвата се измъкна — и отнесе половината й рамо.

Дет залитна, после се изправи, обляна цялата в кръв, и скочи срещу двамата останали сиърдомини.

По-близкият хвърли едната си брадва.

Напанката я отби и замахна отдолу към него. Той едва успя да блокира. Деторан пристъпи напред, пусна меча и заби пръсти в забралото му. Инерцията я повлече настрани и той извъртя глава след ръката й.

Малът чу как изпращя гръбнакът му. Най-после бе успял да зареди арбалета си. Вдигна го…

Брадвите на последния сиърдомин изсвистяха.

Дясната ръка на Дет, изпъната, с пръстите, забити в отворите на забралото, беше посечена между рамото и лакътя.

Втората брадва се заби дълбоко между плешките й, отхвърли я напред и лицето й се натресе в стената.

Сиърдоминът пристъпи напред, за да си вземе брадвата.

Стрелата на Малът го прониза под мишницата. Мъжът залитна и рухна.

Лечителят, вече заредил нова стрела в жлеба, се дотътри до Дет. Тя стоеше права, с лице към каменната стена. Кръвта от раните й вече се съсирваше.

Дори не беше нужно да я докосва, за да разбере, че е мъртва.

По стъпалата изтропаха ботуши, лечителят се обърна и видя Спиндъл — залиташе надолу по стълбището. Беше получил по шлема удар, отпрал на една страна челния предпазител с нитовете. Лицето му беше в кръв. Очите му гледаха дивашки.