Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Поздравявам ви, сър. — Под извитите навън широки набузници на шлема се виждаше само долната част на лицето й. — Готови сме да настъпим срещу врага — ще подкрепите ли фланга ни, сър?

Даруджистанецът отвърна намръщено:

— Не, Щит-наковалня.

Тя се поколеба, после кимна отривисто и хвана юздите.

— Както желаете, сър. Нищо позорно няма в това да откажеш едно самоубийство.

— Не ме разбрахте — прекъсна я Грънтъл. — Моят легион тръгва пръв, вие — след нас, колкото може по-близо. Ще препуснем по онзи мост и право срещу портата. Признавам, изглежда адски здрава, но все пак бихме могли да я разбием.

— Целта ни е да спасим Дужек Едноръкия, нали, Смъртни мечо?

— Да.

„И двамата знаем, че ще се провалим.“

Обърнаха се при звука на роговете и отсечения ритъм на малазанските барабани.

Знаменосецът — около него се вихреха златисти прашинки магия — изглежда, беше поел командването: офицерите се събираха около него. Щитовете се вдигаха плътно по фронтовата линия. Пики, дълги два човешки боя, се полюшваха като разлюляна от вятъра тръстика над войнишките редици — неприсъща колебливост, която му се стори обезпокоителна.

Артантос беше изпратил конник, който препускаше в галоп към Грънтъл и Щит-наковалня.

Малазанецът спря.

— Господа! Върховният маг Тайсхрен иска да знае намеренията ви!

Грънтъл се озъби.

— Тайсхрен значи? Първо да чуем неговите.

— Дужек, господа. К’Чаин Че’Малле трябва да бъдат разбити, портата превзета, удар по защитниците…

— А самият Върховен юмрук? — попита Щит-наковалня.

— По стените има магове. Тайсхрен ще се постарае да осуети намесата им. Орфантал и неговите Тайст Андий ще се опитат да ни помогнат при атаката ни срещу К’Чаин Че’Малле, както и шаманите на Белоликите.

— Уведомете Върховния маг — каза Щит-наковалня, — че Легионът на Трейк ще поведе щурма, с подкрепата на моя отряд.

Войникът отдаде чест и препусна обратно към малазанския фронт.

Грънтъл се обърна и огледа бойците си. За пореден път го удиви резултатът от дара на Бога на Лятото, изписан върху мрачните лица на капънците. „Като д’айвърс… само че обърнато. От много, към един — и такава сила!“ Бяха прекосили земята с бързината на летяща сянка. Грънтъл бе гледал света с очите на тигър — не, не просто на тигър, на безсмъртно същество с безгранична сила, грамада от мускули и кости, в която се беше побрал целият легион. Неговият легион. Слята и ужасяваща воля.

И сега те отново щяха да се превърнат в този звяр. Този път за да влязат в битка.

Неговият бог, изглежда, изпитваше особена омраза към тези К’Чаин Че’Малле, сякаш Трийч имаше да си разчиства стари сметки с тях. Хладнокръвният убиец бе отстъпил пред жаждата за кръв — това осъзнаване го обезпокои.

Погледът му пробяга към билото… спря се на Каладън Бруд и Корлат, която бавно се изправяше до него. Далечината не му попречи да види, че цялата е в кръв, да усети противната болка, която я прониза, отцеди се и я прониза отново.

„Лабиринтът на Бруд е пострадал, и ако е така, би трябвало и… — Обърна се рязко към Артантос — Върховния юмрук Тайсхрен — застанал пред малазанските полкове. — Разбирам цената, която плаща…“

— Щит-наковалня.

— Сър?

— Пазете се от маговете на стената.

След миг Смъртният меч и неговият легион вече бяха едно, мускули и кости се сляха, самоличностите — самият им живот — бяха пометени от потопа на животинска ярост.

Жълто-кафяв вихър, кипнал и понесъл се с устрем.

К’Чаин Че’Малле надигнаха мечовете си. И не отстъпиха.

„Отново. Правили сме го вече веднъж — не, не ние. Нашият бог. Разкъсването на мъртвата плът… плискащата се кръв… кръв… о, Гугла…“

Куралд Галайн. Мракът на душата й, потекъл навън, изпълнил крайниците й, завихрил се, за да погълне всичките й сетива — утехата на забравата. Корлат стоеше с гръб към трите безжизнени тела на хълма, останали там, където бяха паднали. Стоеше безмълвна и силата на лабиринта й — искрящ и помръкващ от поривите на болката — се пресягаше и опипваше да намери нейните братя и сестри.

Каладън Бруд, стиснал в ръцете си дръжката на огромния чук, беше до нея. Говореше и гласът му кънтеше като далечен тътен над морския хоризонт:

— Късно следобед. Не по-рано. Дотогава всичко ще е свършило — по един или друг начин. Корлат, моля те, чуй ме. Трябва да потърсиш своя Господар — онзи буреносен облак там, Лунният къс ли се крие в него? Той каза, че ще дойде. В точния момент. Каза, че ще удари…