Стивън Ериксън - Спомени от лед

Паран запълзя след него. Спряха, щом пристанището и заливът се откроиха пред очите им.

Далече отвъд залива ледовете на хоризонта избухваха на взривове и вдигаха бели пенести облаци.

Водите на залива бяха станали гладки като стъкло под тъмния неподвижен въздух. Паяжината от въжета, която го загръщаше — с вяло полюшващите се по тях сгърчени трупове — изведнъж потрепери.

— В името на Гуглата, как…

— Шшт! О, Бездна! Виж!

И той видя.

Гладките като стъкло води на залива… потръпнаха… издуха се… изпънаха се нагоре.

И се плиснаха на всички страни.

Черно и огромно… нещо… се надигна от дълбините.

Грохот на вълни — и кръг от пяна се понесе напред. Внезапен леден порив на вятъра блъсна парапета и зидът се разклати и се разтресе.

Скала, раздрана и надраскана с жлебове — „Цяла проклета от Гуглата планина!“ — се заиздига от залива, понесла нагоре със себе си огромната мрежа.

Ставаше все по-голяма, невъзможно огромна, издигаше се все по-високо и мракът потече от нея, вълна след вълна.

— Те са разбулили Куралд Галайн! — изрева срещу грохота на вятъра Бързия Бен.

Паран зяпна.

„Лунният къс…“

Все по-високо.

„Рейк го е скрил…“

„О, Бездна, скрил го е!“

Издигаше се и водата се стичаше по разбитите му стени на гигантски водопади, и се стелеше в непроницаема мъгла под извисяващата се нагоре летяща крепост.

„Процепът. Ортналския пролив — тази бездънна яма…“

— Виж! — изсъска Бързия Бен. — Онези пукнатини там…

И той видя цената на хода на Рейк. Огромни пукнатини бяха прорязали повърхността на Лунния къс, цепнатини, от които водата продължаваше да се лее неудържимо.

Вече две трети от Лунния къс се бяха изтръгнали от кипналото море.

От едната страна се открои широка скална издатина.

На която стоеше самотна фигура.

Спомените… няма ги. А с тях — десетки хиляди души. Смълчани.

— При мен. Ще взема болката ви.

Ти си смъртен.

— Смъртен съм.

Не можеш да носиш нашата болка.

— Мога.

Не можеш да я отнесеш…

— Ще го сторя.

Итковиан…

— Вашата болка, Т’лан Имасс. Сега.

Тя се надигна пред него. Вълна. Неизмеримо висока вълна. И го заля.

Видяха, от първия до последния.

Видяха усмивката, с която я посрещна Итковиан.

Лунният къс се надигаше, загърнат в мрак. Каладън Бруд се взираше. Леещи се на водопади облаци от мъгла, вода, сипеща се и чезнеща в мрака. Дракони се понесоха напред, черни, един пурпурен, Куралд Галайн изригна на вълни и овъгли демоничните кондори.

Лунният къс се наклони — грамада от черен камък — на една страна и разтърси сградите. Наклони се и се плъзна напред, към цитаделата…

Долу на мъртвата полоса разпилените войници — малазанци, баргасти, Сиви мечове, Грънтъл и малцината останали от неговия легион — всички до един бяха преминали каменния мост и се стичаха вътре през разбитата северна порта. Без никой да ги спре. Стената на изток от портата беше пуста, оголена от магове и всичко.

Пламъци огряха града зад стената. Небето се изпълваше с Черни моранти и Велики гарвани — Куралд Галайн се стичаше надолу, върху Корал…

„Истинското разбулване. Всички Тайст Андий, слели се в ритуала на страховитата магия. Светът не е виждал това през всичките хилядолетия от тяхната поява. Никога не го е познавал. Кълна се в сърцето на Бърн, какво ли ще последва от това разбулване?“

Продължи да се взира, налегнат от огромна, вцепеняваща душата безпомощност.

Силата се вливаше в Корлат. Очите й грейнаха, щом двамата с брат й се понесоха над студените, познати течения на Куралд Галайн към Лунния къс.

О, той умираше — тя го виждаше. Умираше, ала все още не беше изпълнил страховитата си, смъртоносна задача.

Видя как се понесе към парапета на цитаделата — натам, където стоеше Пророкът — джагътът, стиснал в ръцете си Финнеста на Матроната, замръзнал, зяпнал нагоре към неумолимо приближаващата се черна извисяваща се планина.

Ела на този свят, Тъма. Тук, над този град.

Тъма, която никога не ще се разсипеш.

Корал. Черен, черен Корал…

Само няколко мига бяха нужни, докато лейди Енви осъзнае — докато гледаше как се огъват Подпалвачите на мостове под урдоманската атака, — че е разбрала погрешно последните думи на Пикър. Не увереност, нито поза дори. По-скоро черен хумор, изпълнен с фатализъм, явно типичен за тези войници, ала съвсем нов за лейди Енви.

И щом го осъзна, тя се задейства. Небрежен жест с ръка.

Достатъчен, за да разкъса плътта на урдоманските воини.