Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Мислех си, че Рейк поне ще слезе лично за това — продължи магьосникът. — Явно е решил да стане по-грубичко.

„Например да помете цялата цитадела с всички в нея.“

— Бързак…

— Аха. Май трябва да се пораздвижим.

От стълбището изхвърча огромна черна пантера, спря, огнените й очи обхванаха цялата сцена на покрива и накрая се приковаха в Пророка.

Бързия Бен изведнъж скочи на крака и извика на звяра:

— Не! Почакай!

Огромната глава на пантерата се извърна към магьосника, очите й блеснаха и тя се озъби.

— Май не иска да чака.

Пантерата плесна с опашка и запристъпва към свилия се от страх Пророк — който беше с гръб към тях…

— Проклятие! — изсъска Бързия Бен. — Сега е моментът, Таламандас!

„Кой?“

Лунният къс се удари в парапета на покрива с оглушително стържене. Непоклатимата каменна стена се килна…

Матроната изпищя…

Мокрият димящ базалт прикова К’Чаин Че’Малле там, където лежеше, и след това сякаш я пое в себе си. Плисна кръв и изпращяха кости, ръбът на Лунния къс се понесе над покрива, като сипеше след себе си изкъртени плочи, парчета месо и кръв.

Пророкът изпищя и заотстъпва — точно към пантерата, която изведнъж се присви, готова за скок…

Лунният къс изведнъж хлътна надолу и заора в покрива.

Плочите под ботушите на Паран се разкъртиха, захвърчаха тухли, светът се олюля.

Бързия Бен удари. Магията изригна и се стовари в хълбока на звяра — отпрати го нагоре и острите нокти задращиха във въздуха.

— След мен! — изкрещя магьосникът и се втурна напред.

Паран се вкопчи в пелерината на магьосника и го последва. „Значи сега ще е… ще ги измамим всички. Боговете дано ни простят.“

Пророкът се извърна рязко към тях…

— Какво?

— Таламандас! — изрева Бързия Бен и се хвърли върху джагъта…

Около тях се отвори лабиринт…

… и вече ги нямаше.

Затварящ се портал… трепна за миг, щом пантерата се гмурна през цепнатината да ги догони.

Лунният къс продължи напред и парапетът се пръсна, захвърчаха камъни. Двамата сегюле хукнаха назад, прескочиха ниската стена, зад която се бяха крили Паран и Бързия Бен, и побягнаха към другия край на покрива. Зад тях, там, където се беше присвил доскоро Пророкът, от ръба на летящата крепост се откърти базалтова канара сред порой от солена вода, понесе се с трясък надолу и погреба двамата Ловци на К’елл в дълбините на цитаделата.

Грънтъл се олюля, удари рамо в стената, като остави по камъка кърваво петно, и бавно се смъкна надолу. Пред него, превити на две от умора и болка, коленичили или прави, с изопнати пепеляви лица, имаше осем капънски жени. Три от тях бяха почти деца, другите две — със сиви кичури в сплъстените разрошени коси, оръжията им висяха от треперещите ръце. Всичко, което му беше останало.

Лестарският му помощник беше загинал — онова, което бе останало от тялото му, лежеше някъде отвъд стената.

Грънтъл смъкна двете си саби, отпусна глава на студения камък и затвори очи.

Чуваше грохота на боя от запад. Сивите мечове бяха препуснали натам, за да потърсят Дужек. Черните моранти се бяха върнали в небето над западната част на града, гмуркаха се на малки групи над улиците в един малък участък, сякаш взимаха участие в отчаяна отбрана. Отекваше трясък на шрапнели.

Малко по-близо, точно срещу Грънтъл и жалките останки от легиона му, една „проклетия“ беше поразила голяма жилищна сграда. Зданието всеки момент щеше да рухне и пламъците щяха да го погълнат. Сред отломките по улицата се търкаляха тела на панионски войници.

Лунният къс бавно се спускаше и от него кървеше.

Два ботуша изритаха през срутената зидария и единият сръга Грънтъл в бедрото.

— Мързелива свиня!

Смъртният меч въздъхна.

— Стони…

— Битката не е свършила.

Той отвори очи и зяпна.

— Свърши. Корал падна — ха, не е паднал, пада. Не е ли сладка победата. Ти къде беше?

Плувналата в пот жена сви рамене и погледна рапирата в ръката си.

— Тук-там. Направих каквото можах, макар че не беше много. Нередовните на Мот са тук, знаеш ли? Как, в името на Гуглата, са успели? Проклета да съм, ако не бяха отсам портата, когато дойдох със Сивите мечове — а мислехме, че ще сме първи.

— Стони…

Свръхестественият мрак изведнъж се усили.

Лунният къс се беше изтръгнал от цитаделата. Все така наклонен, със сипеща се от него на порой вода и ронещи се буци откъртена скала, се носеше още по-близо, само на няколко човешки боя над зданията, изпълвайки небето — вече почти над тях.