Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Къде?

— Ъъъ, отсам стената, източно от портата, сър, а горе имаше едни магове. На братята Боул не им хареса тая работа, тъй че ги посритаха малко. Нито един не диша вече. Все едно, сега какво искате да правим?

Каладън Бруд го изгледа безизразно, след което поклати глава.

— Нищо не се сещам, Висш маршал Стъмп.

Мъжът от Мот кимна.

— Ми, добре. Може да угасим някой и друг пожар.

— Действайте.

— Да, сър.

Висшият маршал се отдалечи. Бруд гледаше след него зяпнал.

— Главатарю? — обади се Корлат.

— А аз си мислех, че сме ги оставили назад — измърмори той. — А те… били в града. Били са от другата страна на К’Чаин Че’Малле — през портата или през стената, и са избили маговете. Добре де, как са…

— Главатарю, идват малазански кораби.

Бруд кимна.

— Артантос ме уведоми, преди да прескочи по лабиринта до палубата на командния кораб. На борда има имперска делегация — посланик, легат, губернатор…

— Цели трима?

— Не, само един. С повечко титли, зависи какви преговори ще тръгнат.

Корлат вдиша дълбоко. „Затаи болката и скръбта в себе си. Още малко.“

— След като Воинството на Едноръкия… пострада… толкова тежко, малазанците няма да се пазарят от позиция на силата.

Очите на Бруд се присвиха.

— Корлат. Мен ако питаш, малазанците си заслужиха всичко, което могат да поискат. Ако го искат, Корал е техен.

Корлат въздъхна.

— Бойни главатарю, разбулването на Куралд Галайн не беше… временна проява. Градът вече е толкова в лабиринта на Тайст Андий, колкото и в този свят.

— Аха. Което означава, че преговорите е редно да се водят между Рейк и малазанците. Без мен. Кажи ми, твоят Господар държи ли на Корал? Лунният къс…

Нямаше нужда да продължава. Градът, всечен в летящата планина, все още държеше в себе си затворени в многобройните, дълбоко погребани в недрата му зали огромни количества вода, тежест, която нямаше да може да издържи дълго. Лунният къс загиваше. Тя знаеше, че трябва да бъде изоставен. „Родният ни дом, от толкова време. Дали ще скърбя? Не знам.“

— Не съм говорила с Аномандър Рейк, главатарю. Не мога да предполагам намеренията му. — Обърна се и тръгна към портата.

Бруд извика след нея.

„Още не.“

Тя продължи напред, под арката, очите й се спряха на билото на хълма отвъд разкъсаните тела, осеяли мъртвата зона. „Там ще го намеря. Всичко, което е останало. Лицето му, дар от спомени, вече изстинало. Видях как животът излетя от очите му. Онзи миг на смъртта. Животът, който се отдръпва от тези очи, назад и назад. И ме оставя.“

Стъпките й се забавиха. Скръбта заплашваше да я смаже.

„Мила майчице Тъма, гледаш ли ме отгоре сега? Виждаш ли ме, твоето дете? Усмихваш ли се, като ме виждаш съкрушена? Аз, в края на краищата, повторих твоите грешки. Отдадох сърцето си, огънах се пред глупавия блян — танца на Светлината. Ти копнееше за него, нали?“

„И беше предадена.“

„Ти ни остави, Майчице… на вечното безмълвие.“

„Все пак…“

„Майко Тъма, с това разбулване те чувствам близо. Скръбта ли бе това, което те прогони, отпрати те толкова далече от твоите деца? Когато в своя гибелен път — в своята ужасна безчувственост — те проклехме. Добавихме още към болката ти.“

„Тези стъпки… ти ги измина някога.“

„Как би могла да не се усмихнеш?“

Дъждът се плисна в челото й, защипа отворения срез на раната. Тя спря, погледна нагоре и видя точно над себе си Лунния къс — плачеше над нея…

… и над полето от трупове наоколо й, и по-нататък, вдясно, над хилядите паднали на колене Т’лан Имасс. Мъртвите, изоставените, разсипани ярки цветове, и дъждът, тъй нежно наситен, сякаш ги правеше по-плътни и истински. Не бяха вече размътено платно пред погледа на една Тайст Андий. „Стичащ се живот, за да изостри всеки детайл, да усили всеки цвят, да превърне всеки миг в страдание.“

Не можеше да се сдържа. „Уискиджак, моя любов.“

Сълзите й се сляха със солената вода, потекла по лицето й.

В сумрака на портата Каладън Бруд се взря навън, отвъд каменния мост, над покрусената равнина, сред която стоеше Корлат, обкръжена от трупове и разкъсани К’Чаин Че’Малле. Видя как отметна назад глава, как вдигна лице към сивия покров на дъжда. Черната планина, с широко разтварящите се пукнатини, със стоновете на загиващата крепост, сякаш се беше спряла точно над нея. Сърце от камък доскоро, отново станало смъртно.

Този образ — това, което виждаше сега — нямаше да се заличи никога.

Силвърфокс се беше скитала сякаш цяла вечност, без посока, безчувствена към всичко наоколо, докато някакво далечно движение не привлече погледа й. Стоеше сред голата тундра под плътното бяло облачно небе и гледаше приближаващите се духове риви.