Стивън Ериксън - Спомени от лед

Мхаби се затътри към тях.

Вълците изведнъж се появиха от всички страни, закръжиха около колибата. Без да поглеждат към ривите. Нито към нея.

С много пъшкане и усилия Круппе се изправи. Олюля се и тръгна към нея. Тя го погледна неразбиращо.

Той извади мръсна кърпа от широкия си ръкав и отри потта от челото си.

— Малко по-надолу с този лакът, скъпа, и…

— Какво? Какво става?

Круппе се спря и се огледа.

— Е, влезли са значи.

— Кои?

— Как кои? Тогг и Фандърей, разбира се. Дошли са да си вземат Трона на звяра. Или троновете, в случая. Не че ако влезем в колибата, ще видим вълци, чучнали се на два големи стола, естествено. Самото присъствие утвърждава владеенето, несъмнено. Въображението на Круппе е изкушено от други, да ги наречем по-прозаични образи, но по-добре е да ги избегнем, нали? А сега, момиче скъпо, позволи на Круппе да се отдръпне. Ония, които идат към теб — ами, това е прехвърляне на сън, от един на друг, а благородният Круппе трябва вече да се отдръпне на по-заден план.

Тя се обърна рязко.

Срещу нея стоеше старейшина риви, с набръчкано от тъжна усмивка лице.

— Помолихме я да дойде с нас.

Мхаби се намръщи.

— Кого сте помолили?

— Дъщеря ти. Този свят — той е за тебе. Всъщност той съществува в теб. С този свят дъщеря ти те моли за прошка.

— Тя… тя е направила това?

— Имаше много участници, всеки от тях подтикнат от неправдата, която те сполетя. Имаше… отчаяние в деня, в който твоята дъщеря бе… сътворена. Онзи, когото знаят под името Круппе. Древният бог, К’рул. Пран Чоул. И ти самата. А когато тя ни побра в себе си — и ние, също така. Силвърфокс пожела да се отзове и на още нещо — трагедията на Т’лан Имасс и на Т’лан Ай. Може би — добави със скръбен жест той — онова, което искаше в сърцето си, се оказа непосилно голямо…

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми?

Старейшината поклати глава.

— Обзе я отчаяние. Замина. Далече.

Мхаби се смълча. „Гонеха ме. Вие ме гонехте. И ай.“ Погледна надолу, вдигна бавно към очите си младите си ръце. „Истина ли е това?“ Обърна се и се вгледа в очите на Круппе.

Той се усмихна.

— Ще се събудя ли?

Круппе поклати глава.

— Онази жена сега спи вечен сън, момиче. И над нея бдят. Твоята дъщеря говори с Гуглата. Стигнаха до споразумение, нали? Тя вярваше, че след като загуби Т’лан Имасс, го е нарушила. Но човек не може да не помисли, че това… разрешение… има и други страни. Круппе е убеден.

„Споразумение. Освобождение за Т’лан Имасс. Край. Душите им… предадени на Гуглата.“

„Духове подземни — тя ги е изгубила? Изгубила е Т’лан Имасс?“

— Гуглата няма да се примири…

— Тъй ли? Че защо пък да не се примири, скъпа? Ако Господарят на Смърт е лишен от търпение, то Круппе може да танцува по ръбестата глава на Кол! За което той най-убедено те уверява, че не може. Ти няма повече да се върнеш в онова състарено тяло.

Мхаби погледна към духовете риви.

— Тук ли ще остарея? Тук ли един ден…

Старият сви рамене.

— Не знам, но подозирам, че не. Ти си съсъдът. Мхаби.

„Мхаби… О, Силвърфокс. Дъще. Защо не си тук? Защо не мога да погледна в очите ти? Молбата за прошка е двупосочна.“ Вдиша дълбоко и вкуси сладкия мирис на живот, изпълнил прохладния въздух. „Колко лесно било. Да поема в себе си този свят.“ Свали първата медна гривна и я подаде на риви.

— Мисля, че това е ваше.

Той се усмихна.

— Силата му послужи ли ти добре?

Тя кимна.

— Неизмеримо…

Незримо присъствие изпълни ума й.

— Мхаби.

„Тогг. Тътнещата мощ, волята на самата зима.“

— Ние обитаваме това селение. Царството на Двата трона на зверовете. Но ти си неговата господарка. С мен има един. Смъртен дух. Скъп и обичен дух. Искам да го освободя. Искаме да го освободим. От този свят. Даваш ли ни…

„Да. Освободете го.“

Благослов. Останал без бог, не можеше да го даде. Не и в истинската му форма.

Ала не бе съзнавал необятността на смъртната си душа, да може да побере в себе си страданието на десетки хиляди, на множеството, което бе живяло със скръбта и болката почти триста хиляди години.

Виждаше лица. Безчет лица. Съсухрени, с тъмни ями вместо очи. Суха разкъсана кожа. Виждаше костта, лъснала под пластовете сплетени като коренища жили и мускули. Виждаше ръце — нацепени, прекършени, празни — и все пак в тях все още се таяха призраците на мечове.

Беше на колене и гледаше плътните им редици, и валеше, валеше пороен дъжд, придружен от стонове и пукот, изпълнил мрака отгоре.

Те стояха неподвижни, свели глави.