Стивън Ериксън - Спомени от лед

Той постоя още миг замръзнал, след това бавно извади кремъчния си меч.

— За мен — изхриптя и вдигна меча…

… и го пусна на земята в нозете си.

Тя погледна намръщено оръжието, зачудена над смисъла на жеста — от воина, наречен Първия меч.

После бавно го осъзна и очите й се разшириха.

„Това, за което бях създадена, в края на краищата…“

— Времето дойде.

Кол се сепна. Беше задрямал.

— Какво? Какво време?

Мурильо притича към мхаби.

Рицарят на Смърт продължи:

— Тя е готова за полагането. Моят Господар се закле да я пази вечно.

Древният бог, К’рул, гледаше с любопитство немрящия воин.

— Оставам озадачен. Не — смаян. Откога Гуглата е станал толкова щедър бог?

Рицарят бавно се обърна към К’рул.

— Моят Господар винаги е бил щедър.

— Тя все още е жива — заяви Мурильо и застана между мхаби и Рицаря на Смърт. — Времето не е дошло.

— Това не е погребение — отвърна му Рицарят. — Сега мхаби спи и ще спи вечно. Спи, за да сънува. А в съня й, Мурильо, живее цял един свят.

— Като Бърн ли? — попита Кол.

Древният бог се усмихна в отговор.

— Чакайте малко! — сопна се Мурильо. — Колко точно спящи старици имаме напоследък?

— Трябва да бъде положена в мир — заяви Рицарят на Смърт.

Кол пристъпи и отпусна ръка на рамото на Мурильо.

— Хайде, да й постелем долу, да й е по-удобно — кожи, одеяла…

Мурильо потръпна под ръката му.

— След всичко това? — Изтри очите си. — Просто така… да я оставим? Тук, в тази гробница?

— Помогни ми да й постелем, приятелю — промълви Кол.

— Няма нужда — каза Рицарят. — Тя няма да усеща нищо.

— Работата не е в това — въздъхна Кол. Канеше се да добави още нещо, но видя, че Рат-Фандърей и Рат-Тогг са си смъкнали маските. Бледи сбръчкани лица, затворени очи, от които се стичаха сълзи. — Какво им става на тия?

— Боговете им най-после се събраха, Кол. В света на мхаби, вече дом на Троновете на зверовете. Ти не виждаш скръб, а радост.

— Да се залавяме за работа, Мурильо — изсумтя Кол. — След което можем да се прибираме вкъщи.

— Все пак искам да знам за тези старици, дето сънуват така разни светове!

Лабиринтът изригна и трите фигури изхвърчаха от него и се изтърколиха върху прашната сива земя, оплели ръце и крака.

Паран се превъртя настрани от Бързия Бен и Пророка, които продължаваха да се боричкат. Докато вадеше меча, чу как джагът изкрещя. Изсвистяха черни паяжини и стегнаха тресящия се на земята Пророк.

Бързия Бен се надигна с пъшкане, стиснал Финнеста.

На гърдите на джагъта беше клекнала малка фигурка от клонки и суха трева — и се кикотеше ликуващо.

— Кой, в името на Гуглата…

От все още зейналия портал със съскане изригна огромно черно туловище. Паран извика, извъртя се и замахна отчаяно с меча. Острието се вряза в месо и кост.

Нещо… лапа… го удари с все сила в гърдите и го събори.

— Спри… проклета котка!

Паническият вик на Бързия Бен бе накъсан от магически взрив и пантерата изскимтя от болка.

— Ставай, Паран! — изпъшка чародеят. — Ставай, че сили не ми останаха.

„Да ставам? Богове, чувствам се разбит на парчета, а той иска да му ставам.“ Успя някак да се надигне и се дръпна, като видя отново звяра пред себе си.

Беше се присвил на шест крачки от него, плющеше с опашка и жарките му като въглени очи се бяха приковали в неговите. Оголи острите си зъби в беззвучно ръмжене.

Някъде от недрата му изригна друго ръмжене. По-дълбоко, отколкото беше възможно за човешко гърло. Брутална сила потече в тялото му, отне му всичкия усет за собственото му тяло — освен че вече беше, както осъзна, на едно ниво с гигантската пантера.

Чу зад себе си накъсания шепот на Бързия Бен:

— Велика Бездна!

Котката, дръпнала уши, явно се беше разколебала.

„Какво в името на Гуглата вижда тя?“

— Гадателко на кости! — изрева Бързия Бен. — Усмири се. Огледай се — виж къде сме! Не сме твои врагове — търсим същото като теб. Тук. Сега.

Пантерата направи още една стъпка назад и Паран видя, че се готви да скочи.

— Мъстта не е достатъчна! — извика магьосникът.

Котката трепна. След миг Паран видя как мускулите й се отпуснаха, след това звярът се замъгли, започна да променя облика си — и пред него застана дребна тъмнокожа кокалеста жена. На дясното й рамо имаше дълбока рана от меч, кръвта се лееше от нея и цапаше ръката й, капеше от пръстите й по прашната земя. Две черни и изключително красиви очи се взряха в него.

Паран бавно въздъхна, усети как вътре в него нещо се утаи — и вече отново чувстваше тялото си, разтрепераните си крайници и меча, хлъзгав в ръката му.