Стивън Ериксън - Спомени от лед

Джагът пристъпи, но отново се поколеба, обърна се и погледна Паран в очите.

— Човеко… Онова, което причиних на твоя приятел, Ток-младши… съжалявам. — Погледът му се отмести към Килава. — Каза, че имаш близък, Гадателко на кости. Брат.

Тя поклати глава, сякаш очакваше въпроса.

— Той е Т’лан Имасс. От Ритуала.

— Значи и ти като мен имаш да извървиш голямо разстояние.

— Да извървя?

— Пътя към изкуплението, Гадателко на кости. Знай, че не мога да ти простя. Все още не.

— И аз на теб.

Той кимна.

— И двамата имаме да се учим.

И се обърна и тръгна към сестра си.

Тя знаеше кои са й близки и все още не беше изгубила любовта си, потребността си от тях. И преди Пророкът да вдигне ръце към нея, беше разтворила своите за прегръдка.

Огромната пещера се разтърси и от кривите стени потече рядка кал. Паран зяпна най-близкия, отрупан с диаманти гигант: масивните му ръце, вдигнати към тавана. Сякаш се разпадаше пред очите му. Заразата в плътта на Бърн се усещаше съвсем осезаемо, някъде почти над тях.

Гигантът не беше сам — по цялата дължина на пещерата, във всички посоки се виждаха огромните, наподобяващи деца слуги. И да бяха забелязали появата им, не го показваха с нищо.

— Тя спи — промълви Килава. — За да сънува.

Бързия Бен я погледна рязко, но не отвори уста. Сякаш очакваше нещо.

Паран се озърна към дребничкия Таламандас.

— Баргаст си бил преди, нали?

— Още съм, Господарю на Колодата. Моите новородени богове са с мен.

„Всъщност у теб има повече от силата на Гуглата, отколкото в твоите баргастки богове.“ Но капитанът само кимна.

— Заради теб Бързия Бен може да използва лабиринтите.

— Да. Но аз съм нещо много повече.

— Несъмнено.

— Ето, че идва някой — обяви с облекчение Бързия Бен.

Паран се обърна и видя приближаващия се по дългия криволичещ тунел силует. Старица, облечена в дрипи — подпираше се на две тояги.

— Добре си дошла — извика Бързия Бен. — Не бях сигурен…

— На младите им липсва вяра и ти, Пустинна змийо, не си изключение! — Тя се подпря на едната тояга, порови из гънките на наметалото си и извади едно гладко камъче. — Ти ми остави това, нали? Призивът ти беше чут, магьоснико. Е, къде са тези ужасни джагъти? А, и Гледачката на кости, соултейкън, също. Каква необичайна компания — колко ли странна ще да е тази история — да ви събере всички заедно! Не, не ми я разправяйте, не съм чак толкова любопитна. — Спря се пред Пророка и огледа за миг детето в прегръдката му, преди да вдигне към него пронизващия си поглед. — Стара съм! — изсъска му. — Избрана от Спящата богиня, за да ти помогна да се погрижиш за сестра си. Но първом трябва да разбулиш своя лабиринт. Със студ ще надвиеш тази зараза. Със студ ще забавиш разпадането, ще вкочаниш легиона на слугите й. Омтоуз Феллак, джаг. Освободи го. Тук. Сега Бърн ще те прегърне.

Паран направи гримаса.

— Колко лош избор на думи.

Старата вещица се изсмя.

— Но думи, които ще разбере, нали?

— Едва ли. Освен ако не искаш да го убиеш.

— Не бъди толкова педантичен, войниче. Джаг, лабиринтът ти.

Пророкът кимна и разбули Омтоуз Феллак.

Въздухът изведнъж стана смразяващо студен, слана и скреж замъглиха въздуха.

Бързия Бен се беше ухилил.

— Достатъчно студеничко ли е за теб, вещице?

Тя се изкиска отново.

— Знаех, че не си глупак, Пустинна змийо.

— Честно казано, трябва да благодаря на Пикър, че ми даде идеята. В нощта, в която със Сакатия бог ни се кръстосаха пътищата. Както и на твоите намеци за студеното.

Вещицата се извърна и погледна строго Килава.

— Хвърлячко на кости. Вслушай се добре в думите ми — този лабиринт няма да бъде нападан от твоя род. На никого няма да казваш за тази сетна проява на Омтоуз Феллак.

— Разбрах те, вещице. Оттук, изглежда, започва моят път към изкуплението. Достатъчно пъти съм се отричала от своя род, за да изтърпя още малко угризения. — Обърна се към Бързия Бен. — А сега, магьоснико, бих искала да си тръгна. Ще ни изведеш ли оттук?

— Не, по-добре да ни изведе Господарят на Колодата — така няма да останат следи.

Паран примига.

— Аз ли?

— Нарисувай карта, капитане. В ума си.

— Карта ли? На какво?

Магьосникът сви рамене.

— Измисли нещо.

Войниците бяха преместили встрани трите тела, покрити с пелерини заради дъжда. Грънтъл видя, че Корлат стои до тях, с гръб към него.

Даруджистанецът бе застанал близо до търговския път, отвъд който лежеше Итковиан. Вкочанен и самотен в тъмното.