Стивън Ериксън - Спомени от лед

Т’лан Имасс бяха изчезнали.

Оцелелите Сиви мечове бавно се приближаваха към него, всички пеша, освен едноокия Анастер, който беше като че ли безразличен към всичко, дори към огромната летяща планина, извисила се над северния хребет и хвърляща дълбок покров над гората.

На билото на хълма, срещу смрачения град, стоеше Каладън Бруд, с Хъмбръл Тор от дясната му страна и Хетан и Корлат — отляво.

Грънтъл виждаше и раздърпаната колона на оцелялата войска на Дужек, бавно точеща се от северната порта. Толкова малко бяха останали. Ривски фургони вече навлизаха в Корлат, опразнени за труповете, които щяха да изнесат. До вечерта оставаше по-малко от камбана. Нощта щеше да е дълга.

Неколцина малазански офицери, водени от Дужек, бяха стигнали до подножието на хълма. Сред тях имаше и един сиърдомин, представляващ вече предалите се сили на Панион.

Грънтъл тръгна към Бруд и тримата баргасти.

Върховният юмрук беше чул вестта — виждаше го ясно по смъкнатите му рамене, по начина, по който прокарваше широката си длан по състареното си лице; личеше, че духът му е напълно сломен.

Вдясно от Бруд се разтвори портал. От него пристъпиха няколко малазанци, водени от Артантос. Ярки, чисти и непокътнати униформи под мрачните лица.

— Смъртни мечо?

Грънтъл се обърна към гласа. До него беше застанала една от по-старите жени от легиона.

— Да?

— Искаме да вдигнем Детското знаме, Смъртни мечо.

— Не тук.

— Сър?

Грънтъл посочи мъртвата полоса.

— Там. Между падналите.

— Сър, там ще остане в тъмното.

Той кимна.

— Да. Вдигнете го там.

— Слушам, сър.

— И никакви почетни титли и звания повече. Казвам се Грънтъл. Капитан на охрана, в момента без работа.

— Вие сте Смъртният меч на Трейк, сър.

Той я изгледа с присвити очи.

Тя се обърна и се загледа към мъртвата полоса.

— Титла, спечелена в кръв, сър.

Грънтъл потръпна, извърна очи, помълча, после каза:

— Добре. Но не съм войник. Мразя войната. Мразя убийствата. — „И никога повече не искам да видя бойно поле.“

Тя само сви рамене и тръгна към жалкото си отделение.

Вниманието на Грънтъл отново се върна към събралите се важни особи.

Артантос — Тайсхрен — се беше заел с представянията. Посланик Араган — висок, нашарен с белези от битки мъж, който като че ли страдаше от главоболие — дошъл тук да преговаря от името на императрица Ласийн за бъдещото управление на Корал. Неколцина души антураж.

Бруд каза, че официалните преговори ще трябва да изчакат до пристигането на Аномандър Рейк — очаквали го всеки момент.

Погледът на Грънтъл се върна към Дужек, току-що пристигнал с офицерите си. Очите на Върховния юмрук се бяха спрели на Корлат в другия край и на едно от трите покрити тела, положени върху тревата. Дъждът все още валеше, миризмата на изгоряло бе надвиснала тежко във въздуха. Вечерният здрач се спускаше.

„Да, този ден свършва в пепелища и дъжд.“

„В пепелища и дъжд.“

Тичаше. Ехо на спомен за слава и радост. Яхнал чувството. Бягството от болката, от затвора на костите, от огромните влажни люспести ръце, от място без вятър, без светлина, без топлина.

От студена плът. Бяла, сварена. Черна, овъглена. От изтръпнали пръсти, които тъпчат късовете в уста, която, докато дъвчеше, се изпълваше със собствената му кръв. От коравия студен камък с патината на човешка мръсотия.

Мръсна плът, воня на размазани екскременти…

Тичаше…

Взрив от болка, вляла се във внезапен порив. Кръв в жилите. Хрипливо поет дъх — ала дълбоко, дълбоко в здрави дробове.

Единственото му око се отвори.

Ток се огледа. Седеше на кон. Облечени в сиво войници го бяха заобиколили и го гледаха изпод очуканите си в битки шлемове.

„Аз… аз съм цял.“

„Здрав.“

„Аз…“

Облечена в броня жена пристъпи към него.

— Сега ще се откажете ли от своя бог, сър?

„Моят бог? Облеченото в мъртва плът. Коравата джагътска душа — не, не е бог. Пророкът. Скован от страх. Наранен от предателства.“

„Моят бог?“

„Тичащ. Освободен. Звярът.“

„Вълкът. Тогг.“

„Моят съименник…“

— Той ви доведе тук, сър, но вие не сте пожелали нищо. Знаем, че душата ви е тичала с боговете-вълци. Но вие отново сте в света на смъртните. Тялото, в което се озовахте сега, е благословено. То вече е мъртво. Все пак, сър, трябва да изберете. Ще се откажете ли от своите богове?

Ток погледна дланите си, мускулите на бедрата си. Ръце с дълги пръсти. Вдигна ги и опипа лицето си. Прясна рана, отнела същото око. Все едно. Свикнал беше с това. Младо тяло — по-младо от онова, което беше оставил.