Стивън Ериксън - Спомени от лед

„Така ли? Не бях помисляла за това.“ Кимна.

— Мога ли в такъв случай да ви придружа?

„Богове подземни!“ Пикър вдиша дълбоко и отвърна:

— Боя се, че в момента не сме много приятна компания.

— Така е. Но сте достойна компания.

Погледна го учудена. Той й отвърна с гримаса.

— Съжалявам, че закъснях. А и не допусках, че в цитаделата има малазански войници.

— Не че щеше да има някакво значение, сър. — Тя сви рамене. — Доколкото разбрах, ротите на Дужек не са били пощадени от това, че не бяха в цитаделата.

Аномандър Рейк извърна поглед.

— Тъжен край за този съюз.

Останалите Мостоваци се бяха струпали около тях и слушаха мълчаливо. Пикър изведнъж си даде сметка за тях, за думите, които бяха чули от краткия разговор дотук, за нещата, които бяха останали неизречени.

— Този съюз — каза тя — беше здрав, доколкото зависеше от нас. — „От нас. Тези, които стоят тук, пред вас.“

Рейк сигурно я разбра.

— Тогава нека още веднъж повървя със съюзниците си, лейтенант.

— За нас ще е чест, сър.

— До командната позиция на север от града.

— Да, сър.

Господарят на Тайст Андий въздъхна.

— Там има един паднал войник, на който бих искал… да отдам почитта си…

„Да. Най-тъжната вест, която чухме днес.“

— Като всички нас, сър.

Рейк тръгна до нея, петимата оцелели бойци тръгнаха след тях.

Тя стоеше до него на билото и също като него гледаше събиращите се.

— Знаеш ли какво ми се иска?

Грънтъл поклати глава.

— Не, Стони. Какво ти се иска?

— Харло да беше тук.

— Да.

— Бих се примирила поне тялото му да беше тук. Мястото му е тук, сред падналите. А не под някаква купчина камъни незнайно къде.

„Харло. Ти ли беше първата смърт в тази война? Нашият ли дрипав отряд беше първият съюзник в нейната кауза?“

— Помниш ли моста? — попита Стони. — Целият порутен, а Харло ловеше риба на един от прекатурените камъни. Тогава видяхме Лунния къс, нали? На южния хоризонт, носеше се на изток. А сега ето ни тук, в сянката на това проклето нещо.

Каладън Бруд и Дужек се приближаваха към Корлат, застанала над трите покрити тела. На две стъпки зад тях — Тайсхрен. Магическата патина на младост се беше махнала от лицето му.

Нощният въздух се беше стаил и гласовете им стигаха до ушите му.

Дужек пристъпи до Корлат и коленичи пред тримата паднали малазанци.

— Кой беше тук? — Обърса челото си. — Кой видя как стана всичко?

— Аз. Лично — отвърна, без да мисли, Корлат. — И Тайсхрен. В мига, в който Силвърфокс се появи, Каллор нападна първо нас двете. Мисля, че не очакваше, че Уискиджак и двете морски пехотинки ще му се опълчат. Забавиха го достатъчно, докато Тайсхрен успее да се съвземе. Каллор беше принуден да избяга при новия си господар — Сакатия бог.

— Уискиджак е кръстосал меч с Каллор? — Дужек дръпна наметалото и мълчаливо се вгледа в лицето на приятеля си. — Строшеният му крак… заради него ли…

Грънтъл забеляза как Корлат се поколеба.

— Не, Върховен юмрук. Той се счупи след смъртоносния удар.

След дълга пауза Дужек поклати глава.

— Все му казвахме да намери време да го изцери. „По-късно“, отвръщаше той. Все „по-късно“. Сигурна ли си, Корлат? Че се е счупил след това?

— Да, Върховен юмрук.

Дужек се намръщи, без да откъсва очи от мъртвеца пред себе си.

— Уискиджак беше превъзходен боец с меча… тренираше с Дасем Ълтър и на Дасем му трябваше доста време, докато пробие гарда му. — Погледна през рамо към Корлат, след това — към Тайсхрен. — И с двете пехотинки на фланговете… колко време ви отне, докато се съвземете, Върховен маг?

Тайсхрен се смръщи, погледна бързо към Корлат и отвърна:

— Само няколко мига, Дужек. Няколко мига и… закъснях.

— Върховен юмрук — каза Корлат. — Умението на Каллор с меча… той е изключителен воин.

Грънтъл забеляза как лицето на Дужек помръкна още повече. Стони до него промълви:

— Тук нещо не е наред. Този крак май е поддал, преди да…

Той я стисна за ръката и поклати глава. „Не. Корлат сигурно има някаква причина за това. За тази… измама.“

Стони присви очи, но замълча.

Дужек въздъхна и се изправи.

— Изгубих приятел.

Двете толкова простичко изречени думи се забиха в сърцето на Грънтъл. Болката и скръбта го жегнаха.

„Харло… моят приятел.“

„Итковиан…“

Обърна се и изтри очи с опакото на ръката си.

Аномандър Рейк беше дошъл, Старата, Великият гарван, изпърха с крила на пътя му. До Сина на Тъмата — Пикър. Зад тях Грънтъл видя другите останали живи Мостоваци: Бленд, Малът, Анци, Спиндъл, Блупърл. С очукани брони, покрити от глава до пети със засъхнала кръв; животът сякаш се бе изцедил от очите им.