Стивън Ериксън - Спомени от лед

По склоновете вече се бяха струпали всички оцелели от Воинството на Едноръкия. Бяха по-малко от хиляда души. Зад тях — баргасти и риви, Тайст Андий и останалите от армията на Бруд. Стояха безмълвно, в почит към падналите.

Лечителят Малът пристъпи към тялото на Уискиджак. Грънтъл видя как огледа раните, видя как истината се утаи в ума му. Едрият мъж залитна назад, готов сякаш да рухне. Дужек пристъпи да го подкрепи и му помогна да седне на тревата.

„Някои рани не заздравяват никога, а този човек току-що получи най-тежката. Да беше оставил поне Уискиджак покрит с наметалото…“

Аномандър Рейк бе застанал до Корлат. Помълча дълго, след което извърна очи.

— Корлат, как ще отвърнеш на това?

— Орфантал се подготвя, Господарю — отвърна безстрастно тя. — Двамата с брат ми ще издирим Каллор.

Рейк кимна.

— Щом го намерите, оставете ми го жив. Спечелил си е Драгнипур.

— Да, Господарю.

Синът на Тъмата се обърна към останалите:

— Върховен юмрук Дужек. Върховен маг Тайсхрен. Лунният къс загива и затова моят народ го изоставя. Ще го изпратим на изток, над океана — силата в него угасва и той скоро ще се потопи под вълните. Моля ви тези трима паднали малазанци — убити от предател, доведен тук от мен самия и от Каладън Бруд — тези трима малазанци да бъдат погребани в Лунния къс. Вярвам, че това ще е достоен за тях саркофаг.

Всички мълчаха.

Рейк се обърна към Пикър.

— И моля загиналите от Подпалвачите на мостове също да бъдат погребани там.

— Ще има ли място за всички? — попита Пикър.

— Уви, не. Повечето камери са наводнени.

Пикър вдиша дълбоко и се обърна към Дужек.

Върховният юмрук като че ли не можеше да вземе решение.

— Някой да е виждал капитан Паран?

Никой не отговори.

— Добре. Колкото до полагането на падналите Подпалвачи на мостове, решението е ваше, лейтенант Пикър.

— Те винаги са били любопитни какво има в Лунния къс — с кисела усмивка каза тя. — Мисля, че това би ги зарадвало.

В лагера на обоза, струпан безразборно в гористия парк на север от мъртвата полоса, седемстотин двадесет и двамата Нередовни на Мот бавно се събираха, всеки понесъл на гърба си голям конопен чувал, натъпкан с плячка от града.

На едно дърво беше подпряна тежка маса, обърната с изрисуваното долнище нагоре. Краката й бяха откършени преди доста време, но това само я правеше по-лесна за превоз.

Нарисуваният образ беше сиял доста време, преди някой да забележи, и пред масата вече се беше струпала сериозна тълпа, зяпнала в сиянието, когато лабиринтът в образа се отвори и през него излязоха Паран и Бързия Бен, следвани от мускулеста жена с черна коса.

И тримата бяха покрити със скреж, който започна да се топи още щом лабиринтът се затвори след тях.

Един от Нередовните на Мот пристъпи напред.

— Поздрави. Аз съм Висш маршал Джиб Боул и тука нещо ме смущава.

Паран, разтреперан от жестоко студения въздух на Омтоуз Феллак, го изгледа за миг, след което сви рамене.

— И какво е то, Висши маршале?

Джиб Боул се почеса по главата.

— Ами, това е маса все пак, не е врата…

Малко по-късно, докато Паран и Бързия Бен крачеха в тъмното към мъртвото поле, магьосникът тихо се засмя.

Капитанът го погледна накриво.

— Какво?

— Хуморът на Черния лес, Паран. В приказките на най-ужасните магове, които сме виждали някога с теб.

— Магове?

— Е, името може би е неподходящо за тях. Вещери май ще стои по-добре. Мърморещи под носа си блатни вещери. С парчета кора в косите. Вкарай ги в някоя гора и няма да ги видиш повече, освен ако сами не поискат. Тия братя Боул, те са най-лошите от цялата им пасмина, макар че съм чувал, че между тях имало и една сестра, която изобщо не би поискал да срещнеш, ама изобщо.

Паран поклати глава.

Килава ги беше оставила веднага след пристигането им. Каза им само „благодаря“, макар Паран да долавяше, че това само по себе си означава за нея необичайно сваляне на гарда, след което потъна в мрака на леса.

Капитанът и магьосникът излязоха на търговския път. Лунният къс висеше над главите им и ръсеше ситен мъглив дъждец. Няколко пожара все още озаряваха Корал, но мракът на Куралд Галайн като че ли по някакъв начин ги гасеше.

Паран не можеше да изтласка от ума си случилото се. Не беше свикнал да бъде ръката на… изкуплението. Извличането на джагътското дете от наранения портал на Морн го беше стъписало.

„Толкова време оттогава… от Пейл. Бях я усетил. Бях усетил това дете, затворено във вечната болка, неспособно да разбере какво е направило, за да заслужи онова, което го е сполетяло. Беше си мислила, че ще намери там майка си — така й казала Килава. Беше държала ръката на брат си.“