Стивън Ериксън - Спомени от лед

Смълчани, двамата с магьосника се загледаха към Лунния къс, когато той се понесе още по на изток, над морето, вече на половин левга разстояние. Носеше се ниско във въздуха и много скоро — навярно след не повече от месец — щеше да докосне вълните някъде сред океана и тогава водата отново щеше да нахлуе през пукнатините, да запълни камерите и Лунният къс щеше да потъне в неотзивчивите морски води.

Бяха съвсем сами.

Най-сетне магьосникът се обърна.

— Капитане.

— Кажи, Бързак?

— Лунният къс. Нарисувай го.

Паран се намръщи за миг… после дъхът му секна. Поколеба се, после бавно се наведе и почисти с ръка малък кръг в пръстта. С показалеца си очерта правоъгълник с окръглени ъгли, а в него — груба, но разпознаваема рисунка. Огледа за миг работата си, вдигна очи към Бързия Бен и кимна.

Магьосникът се хвана за наметалото му с една ръка и каза:

— Преведи ни.

„Добре. Само че как да го направя? Вгледай се добре в картата, Паран — не, това само ще ни приземи върху проклетата повърхност, и после кратко, но несъмнено фатално падане във вълните долу. Камера, така каза Пикър. Тронната зала на Рейк. Помисли за тъмнина. Куралд Галайн, неосветено място, безмълвно, място с увити мъртви тела…“

Затворил очи, Паран пристъпи напред и повлече със себе си Бързия Бен.

Ботушите му стъпиха на камък.

Отвори очи и видя само мастилен мрак, но въздухът миришеше някак… различно. Пристъпи още крачка напред и чу въздишката на Бързия Бен зад себе си. Магьосникът промълви нещо и над тях се появи малък глобус треперлива светлина.

Камера с висок таван, навярно двайсет крачки широка и над четиридесет дълга. Бяха се озовали в нещо, приличащо на официално преддверие: зад тях, оттатък сводестия праг, се виждаше коридор. Отпред, в дъното на камерата, се издигаше подиум.

Огромният стол, доскоро издигал се на подиума, беше преместен, двата му предни крака бяха на по-ниското стъпало — тронът беше наклонен като за поклон. В центъра на подиума бяха положени три саркофага от черно дърво.

По дължината на подстъпа към подиума от двете страни бяха подредени още саркофази, опрени на стените, и над тях танцуваше черната паяжина на магията.

Бързия Бен изсъска тихо през зъби.

— Да му мисли плячкаджията, дето ще му хрумне да влезе тук.

Паран се вгледа в смътния танц на черните нишки по строгите, без никаква украса саркофази.

— Прегради?

— И не само това, капитане. Но ние няма от какво да се безпокоим. Подпалвачите на мостове са в тези, от двете страни на подстъпа. О, и един Черен морант. — Посочи един саркофаг, който според Паран по нищо не се различаваше от другите. — Туист. Отровата в ръката му го взе една камбана преди първата вълна на Дужек. — Бързия Бен бавно закрачи към друг саркофаг. — Тук вътре… каквото е останало от Хедж. Не е много. Кучият му син се гръмна с една „проклетия“. — Магьосникът застана пред ковчега. — Пикър го описа точно, Хедж. И ще го кажа на Фидлър. Веднага щом се видим. — Помълча още миг, след което се обърна ухилен към Паран. — Мога да си го представя. Душата му, присвита до основата на Портата на Гуглата, как пъха между камъните някоя трошачка…

Паран се усмихна, ала с усилие. Продължи напред към подиума, магьосникът тръгна след него.

Докато крачеха, Бързия Бен изреждаше тихо имената.

— Шанк… Тууз… Деторан… Еймлес… Рънтър… Мълч… Бъклънд… Стори… Лисс… Дасали… Тротс — уф, щях да помисля, че баргастът… не, предполагам, че не. Той е толкова Мостовак, колкото всички нас. И под този капак, Паран, все още се хили…

Така Бързия Бен изреди името на всеки, покрай когото минаваха. Около тридесет Подпалвачи на мостове. Падналите бойци от командата на Паран.

Стигнаха до подиума.

И повече не можеха да продължат. Магията властваше над цялата платформа, леко искряща паяжина от Куралд Галайн.

— Ръката на самия Рейк — промърмори магьосникът. — Тези… заклинания. Направил ги е сам.

Паран кимна. Беше го чул и от Пикър, но разбираше, че Бързия Бен изпитва нужда да говори, да изпълни камерата с отекващия си глас.

— Да знаеш, само кракът го е подвел. Поддал е в неподходящия момент. Сигурно е било замах… което значи, че е бил сгащил Каллор. Щял е да го убие. Иначе изобщо нямаше да замахне така и да се открие. Проклетият крак. Потроши го в оная градина в Даруджистан. Някаква мраморна колона паднала… а Уискиджак просто се оказал на неподходящото място в неподходящия момент.

„А сега Пикър и останалите наглеждат Малът. Всеки миг някой се мотае до него. Лечителят може да се опита да се намушка с ножа си по всяко време… ако го оставят. Ех, Малът, той все те разкарваше. «Друг път. Много работа имам сега. Само някаква тъпа болежка. Добре, като свърша, ще го оправя и това.» Вината не е твоя, Малът. Войниците умират.“