Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Освен това имате още една, последна задача и тя ви отвежда всички в Даруджистан — продължи той. — Тригалите са докарали там някого. В момента за него се грижи Висшият алхимик Барук. Човекът не е добре — мисля, че има нужда от вас. От малазанци. Войници. Направете там каквото можете за него, а когато решите, че не можете нищо повече, си тръгвате.

Дужек замълча, огледа ги и кимна.

— Това е всичко, Подпалвачи на мостове. Тригалите ви чакат. Капитане, вие останете за малко — искам да поговорим насаме. А, Пикър, предай, моля те, на Върховен маг Бързия Бен да се яви тук.

Пикър примига.

— Върховен маг?

— Кучият син не може да се крие повече — отвърна с гримаса Дужек. — Тайсхрен настоя.

Малкият отряд тръгна надолу по склона.

Дужек отри чело с треперещата си ръка и се обърна.

— Повървете с мен, Паран.

— Много добре го направихте, сър.

— Не, Гъноуз, не беше добре. Но нищо повече не можех да направя за тях. Не искам последните Подпалвачи на мостове да загинат на някое бойно поле или в някой безименен град, който се бори до сетен дъх за свободата си. Останките от моето Воинство ще отведа в Седемте града, за да подсилим наказателната армия на адюнкта Тавори. Ти си добре дошъл…

— Не, сър. Благодаря.

Дужек кимна, сякаш го беше очаквал.

— И за вас има заплата, при впряговете долу. Вървете си с ротата, с благословията ми. Вече съм ви вписал в списъка на жертвите.

— Благодаря, Върховен юмрук. Не мисля, че изобщо съм скроен за добър войник.

— Да не съм чул повече такива приказки, капитане. Мислете каквото искате за себе си, но ние ще продължаваме да ви виждаме точно такъв, какъвто сте — благороден човек.

— Благороден?

— Не онзи вид благородство, Гъноуз. Говоря за този вид, който се доказва, единствения, който е от значение. Защото в тези дни и в този век е адски рядък.

— Е, сър, при цялото ми уважение, тук няма да се съглася с вас. Ако отнеса със себе си поне едно преживяване от тази кампания, Върховен юмрук, то ще е многократното ми смирение пред благородството на хората около мен.

— Идете при своите приятели Мостоваците, Гъноуз Паран.

— Да, сър. Сбогом, Върховен юмрук.

— Сбогом.

Паран закрачи надолу по склона. Спря за миг, разколебан, след което изправи рамене. „Моите приятели Мостоваците, каза той. Е, краткотраен успех, но все пак…“

„Все пак се справих.“

Без да обръща внимание на мрачните войнишки лица наоколо, Ток-Анастер дръпна юздите пред малката палатка, която му бяха дали Сивите мечове. „Да, Анастер го помня и това тяло може да е неговото, но нищо повече.“ Смъкна се от седлото и влезе.

Разрови се и намери буренцето, пъхна го в една кожена торба, метна я на рамо и бързо излезе.

Когато отново се качи на седлото, към него се приближи някакъв мъж.

Ток го изгледа намръщено. Не беше тенесковри, нито от Сивите мечове. Приличаше по-скоро на баргаст, с тези опърпани кожи по него.

И целият нашарен с белези — повече белези от битки, отколкото беше виждал по лицето на жив човек. При все това лицето му излъчваше някаква доброта и спокойствие — лице на благороден човек, не повече от двайсетгодишен, скулесто и въпреки белезите чаровно лице, оградено от дълга черна коса, без никакви фетиши и плитки. Очите му, вдигнати към Ток, бяха меко кафяви.

Никога не беше срещал този човек.

— Здравей. Искаш ли нещо от мен? — нетърпеливо попита Ток.

Мъжът поклати глава.

— Исках само да те видя. Да се уверя, че си добре.

„Вярва, че съм Анастер. Някой стар приятел сигурно — но не и от помощниците му — щяха да съм го запомнил. Е, няма да го разочаровам.“

— Благодаря. Добре съм.

— Това ме радва. — Мъжът се усмихна и го потупа по крака. — Сега си тръгвам, братко. Знай, че те пазя в паметта си. — Все така усмихнат, се обърна и закрачи през струпалите се наоколо Сиви мечове, на север към гората.

Ток зяпна след него. „Нещо… нещо в тази походка…“

— Смъртен меч…

Щит-наковалня беше подкарала към него.

Ток хвана юздите и й подвикна:

— Не сега. По-късно.

И обърна коня.

„Е, добре, дърта вещице. Сега ще видим кой от двамата повече го бива в галопа!“ И пришпори коня.

Сестра му го чакаше в края на гората.

— Приключи ли?

— Да.

Продължиха навътре под дърветата.

— Липсваше ми, братко.

— И ти на мен.

— Нямаш меч.

— Вярно. Мислиш ли, че ще ми потрябва?

— Не повече отпреди, предполагам.

— Може би си права. Трябва да намерим някоя кариера.

— Баргасткия хребет. Кремък с цвета на кръвта — ще вложа в него сила, разбира се, за да не се троши.