Стивън Ериксън - Спомени от лед

Видя как Бързия Бен извади едно камъче от кесията си и го постави на пода пред подиума.

— Може да ми се доще да посетя това място отново — промълви той и се усмихна тъжно на Паран. — Двамата с Калам…

„Ех, магьоснико…“

Паран погледна отново трите саркофага. Не знаеше кой къде е положен. А и сякаш не беше толкова важно. Уискиджак и двете момичета. Морските пехотинки. „Били са там, с Тайсхрен до края. Винаги честна сделка, магьоснице.“

— Готов съм вече да ги оставим, капитане.

Паран кимна.

Обърнаха се и бавно закрачиха към входа.

Под арката спряха и Бързия Бен погледна към коридора.

— Оставили са всичко.

— Какво? Кой?

— Рейк. Тайст Андий. Цялото си имущество. Всичко.

— Защо? Редно е да се заселят в Черен Корал, нали? Градът е съвсем опразнен…

Бързия Бен сви рамене.

— Тайст Андий. — Каза го с тон, в който звучеше: „Така и няма да разберем.“

Пред тях се очертаха смътните контури на портал и магьосникът изсумтя.

— Стилът ти в тези неща е доста странен, Паран.

„Да. Стилът на непохватното невежество.“

— Минавай, магьоснико.

Видя как Бързия Бен изчезна през портала. След това се обърна, за да огледа камерата за последен път. Светлото кълбо бързо гаснеше.

„Уискиджак, благодаря ти за всичко, на което ме научи. Бойци от ротата на Подпалвачите на мостове, искаше ми се да съм по-добър командир. Особено в края. Можех поне да загина с вас.“

„Е, добре, сигурно е много късно. Но ви благославям, за всичко.“

Обърна се и прекрачи през портала.

В безмълвната камера светлината заглъхна — кълбото във въздуха примига и угасна.

Но в камерата се бе появило ново сияние. Смътно, затанцувало сякаш с черната паяжина по саркофазите.

Танц на тайнството.

Тежкият фургон от кости и кожа трополеше по търговския път. Емансипор пляскаше с поводите по широките гърбове на воловете.

Грънтъл бе застанал по средата на пътя. Чакаше.

Слугата го изгледа намръщено и с неохота спря впряга. Почука с пръст по стената зад гърба си и изпънатата суха кожа на влечугото изкънтя като тъпан.

Вратата се отвори и Бочълайн слезе, последван от Корбал Броуч.

Бочълайн направи няколко крачки и спря срещу Грънтъл, но безизразният му поглед се зарея към смрачения град зад гърба му.

— Великолепно — въздъхна той. — Ето това… това място бих искал да нарека свой дом.

Грънтъл се изсмя грубо.

— Така ли мислиш? Там сега има Тайст Андий. И освен това е част от Малазанската империя. Вярваш ли, че едните или другите ще търпят хобито на приятеля ти?

— Той е прав — жално изхленчи Корбал Броуч. — Няма да ми е никак забавно тук.

Бочълайн се усмихна.

— Виж, Корбал, само си помисли за всички тези още свежи трупове. А и погледни онова поле долу. К’Чаин Че’Малле, вече изрядно разфасовани, на удобни порции, ако щеш. Достатъчно материал да си построим цяло имение, драги колега.

Корбал Броуч изведнъж се усмихна.

„Богове, спестете ми тая гледка — никога повече, моля ви.“

— Е, брадясал капитане — каза Бочълайн, — бъдете така добър да се отстраните от пътя ни. Но преди това, ако обичате, един въпрос.

— Кажи.

— Съвсем наскоро получих бележка. Почеркът беше ужасен, и при това бележката беше надраскана върху дървесна кора. Изглежда, че някой си Джиб Боул и неговите братя желаят да ме навестят. Случайно да се познавате с тези господа? Ако е така, може би някакъв съвет за подходящия етикет, с който да им окажем гостоприемство…

Грънтъл се усмихна.

— Облечете си най-доброто, Бочълайн.

— Аха. Благодаря, капитане. А сега, ако благоволите…

Грънтъл махна с ръка и им даде път.

Сивите мечове се бяха установили на временен лагер на петдесет крачки източно от сияещата могила, вече получила името „Дарът на Итковиан“. От Черен Корал и горите наоколо се бяха появили раздърпани банди тенесковри, измършавели и болнави, и всички се стичаха около лагера. Мълвата за… прераждането на Анастер се беше пръснала, а с нея — и надеждата за спасение.

„Сбор. Тези тенесковри навярно никога вече няма да се върнат към онова, което бяха доскоро. Те също се нуждаят от прераждане. Непознатия, вселил се в Анастер — този нов Смъртен меч на Тогг и Фандърей — го чака доста работа…“

Дошъл беше моментът Грънтъл да прецени що за птица е. „Сигурно ще се окаже по-добър Смъртен меч от мен. Сигурно е някой самодоволен, лицемерно набожен тип на тоя проклет, гаден кон. Да, признавам, готов съм да го намразя кучия му син.“

Грънтъл тръгна към Анастер, който бавно яздеше през шумния стан на тенесковрите. Мършави хора се трупаха от всички страни и посягаха да докоснат с пръсти и него, и коня му. На няколко крачки зад него пристъпваше дестраянтът и Грънтъл усети вихрещата се от нея целебна магия — прегръдката на Вълчето откровение беше започнала.