Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Както вече направи веднъж, сестро.

— Толкова отдавна.

— Да, толкова отдавна.

Под безстрастните погледи на двамата братя лейди Енви пусна магията, пречеща на Мок да се върне в съзнание. Той бавно се съвзе, очите му под маската бяха замъглени от болка.

— Е, миличкият ми — промърмори тя. — Май доста си изпати напоследък, а?

Мок с усилие се надигна и изгледа навъсено двамата си братя. Лейди Енви стана, погледна одобрително през рамо Сену и Турули и въздъхна.

— Вярно, и тях си ги бива. Поизпатиха си, докато те нямаше, Мок. Макар че и твоята не беше лека — весело подхвърли тя. — Трябва да ти кажа, Мок, маската ти се е понапукала.

Сегюле посегна и плахо опипа тънката колкото косъм пукнатина, разсякла две трети от лявата част на маската му.

— Всъщност — продължи лейди Енви, — признавам с неохота, че нито една фасада не остана… непропукана. Представяш ли си, Аномандър Рейк — Седмия — най-безцеремонно ни изгони от града.

Мок се надигна тромаво и се огледа.

— Да, да — каза лейди Енви. — Озовахме се отново в същата гора, из която се тътрихме няколко дни, докато излезем. Вашето наказателно упражнение приключи, може би задоволително, може би — не. Панион Домин вече не съществува, уви. Дойде часът, скъпи мои трима мрачни слуги, да си тръгваме за вкъщи.

Мок огледа оръжията си и се обърна към нея.

— Не. Ще настояваме за аудиенция със Седмия…

— О, глупчо! Той няма да ви я даде! По-лошото е, че ще трябва да си пробиете пътя през няколкостотин Тайст Андий, за да се доберете до него — и не, няма да кръстосат мечове с вас. Просто ще ви анихилират с магия. Никакво приличие не признават тези Чеда на Майката Тъма. Та значи, решила съм да ви придружа тримата до вкъщи. Не е ли щедро от моя страна?

Мок я изгледа накриво. Тишината се проточи.

Лейди Енви му отвърна със сладка усмивка.

По дългия път на север Белоликите баргасти се разделиха по кланове, после на семейни групи, разпръснати надалече едни от други, както си бяха свикнали открай време. Хетан вървеше с Кафал — влачеха крака след баща си и малцината останали с него най-близки от клана.

Слънцето грееше, лекият бриз носеше свежия си полъх откъм брега, на около двеста крачки вдясно от тях.

Беше някъде по обед, когато двамата с брат й забелязаха отпред двама пътници. Роднини, прецени Хетан, щом ги наближиха. И двамата не бяха особено високи, по-скоро набити и мускулести, и двамата — с черни коси. Вървяха много бавно един до друг покрай морския бряг.

Приличаха на баргасти, но от племе или клан, непознат нито на нея, нито на Кафал. След малко ги настигнаха.

Очите на Хетан се спряха на мъжа и огледаха необичайните белези, нашарили лицето му.

— Добра среща, странници! — подвикна тя.

Двамата се обърнаха, явно изненадани от неочакваната компания.

Хетан отново се взря в лицето на мъжа. Това, че жената до него му е сестра, беше извън всякакво съмнение.

— Ей, ти! — подвикна тя на мъжа. — Как се казваш?

Усмивката му накара сърцето й да трепне.

— Онос Туулан.

Хетан се приближи, намигна на тъмнокосата жена, очите й отново се спряха на мъжа с името Онос Туулан и тя му каза гърлено:

— Виждам повече, отколкото можеш да си представиш.

Младият воин килна глава на една страна.

— Така ли?

— Аха. И това, което виждам, ми подсказва, че отдавна не си лягал с жена.

Очите на мъжа се разшириха. „Ох, какви прелестни очи, очи на любовник…“

— Вярно е — отвърна й той с широка усмивка.

„О, да, очи на любовник…“

Паран бутна вратата, отвори я и пристъпи в преддверието, метнал на рамо тежката, пълна със злато торба.

— Раест! Къде си?

Облеченият в тежка броня Джагът изникна незнайно откъде, застана пред Паран и не отвърна нищо.

— Така — измърмори Паран. — Решил съм да отседна тука.

— Щом сте решили — сухо изстърга леденият глас на Раест.

— Точно така. Три седмици в онзи проклет хан ми стигат, повярвай ми. Тъй че на, намерих кураж и съм готов да се настаня в тази ужасна злокобна къща на Финнест — и виждам, че от домакинските ти умения има да се желае още много.

— Двата трупа на прага — какво да направя с тях?

Паран сви рамене.

— Още не съм решил. Все нещо, предполагам. Но засега искам само да смъкна от гърба си това злато, за да мога да се наспя като хората. Знаеш ли, тази вечер отварят едно заведение нагоре по…

— Не, Господарю на Колодата, не знам — отвърна гигантският воин.

— Все едно. Казах, че ще ида. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой друг от града ще отиде, освен може би Круппе, Кол и Мурильо.