Стивън Ериксън - Спомени от лед

Дестраянтът се обърна, погледна мъртвия, дълго помълча и накрая поклати глава.

— Не, сър, Итковиан щеше да откаже молбата ви. Вашият дар го е зарадвал. Все пак, ако сега сте решили, че шлемът, който сте му дали, е с по-голяма стойност, той нямаше да се поколебае да ви го върне… — Обръщаше се, докато говореше, и погледът й се спря на плачещия войник, после — на нещо отвъд всички тях, и думите й заглъхнаха.

Грънтъл видя как очите на младата жена бавно се разшириха.

Щитът-наковалня на Сивите мечове изведнъж се обърна — бронята й тихо издрънча — след миг всички бойци я последваха. С тях — Грънтъл и Стони.

Малазанецът беше само първият. Под сребърната звездна светлина всички оцелели войници от Воинството на Едноръкия на Дужек идваха и се подреждаха в редици в подножието на склона. С Тайст Андий, риви, баргасти и Черни моранти от двете страни — дълга колона застанали в почит, смълчани фигури…

… а когато погледът на Грънтъл се плъзна на изток, към мъртвото поле, и Т’лан Имасс бяха там, и идваха.

Силвърфокс стоеше далече встрани и гледаше.

Сивите мечове, стъписани и смълчани, се раздвоиха, щом първите Т’лан Имасс излязоха на билото.

Водеше ги Хвърляч на кости — държеше в едната си ръка очукана раковина, увиснала на кожена каишка. Немрящият спря и заговори на дестраянта:

— Заради дара, който ни даде този смъртен, всеки от нас ще му поднесе приношение. Събрани вкупом, те ще станат неговата гробна могила и тя ще бъде ненакърнима. Ако ни откажете това, ще се опълчим срещу вас.

Дестраянтът поклати глава и прошепна:

— Не, сър. Отказ няма да има.

Гадателят пристъпи към Итковиан и положи раковината на гърдите му.

Грънтъл въздъхна. „Ех, Итковиан, май си спечели още приятели.“

Тържествената процесия от скромни дарове — понякога не повече от едно лъскаво камъче, полагани грижливо на растящия куп, покриващ тялото — продължи цялата нощ; звездите довършиха големия си кръг в небето и най-сетне погаснаха пред светлината на утрото.

Когато и малазанският войник положи на могилата шлема на Итковиан, тръгна втора вълна — войник след войник се изкачваха по склона, за да оставят дар. Воински знаци, диадеми, пръстени и гривни, ками.

През цялото това време Грънтъл и Стони стояха отстрани и гледаха. Сивите мечове също.

Когато и последните войници слязоха от хълма, Грънтъл се раздвижи. Загледа се в струпаната грамада и очите му доловиха смътното сияние на магията Телланн, която щеше да съхрани могилата недосегаема — всеки предмет на мястото му, непоклатим — после вдигна лявата си ръка. Тихо изщракване и гривните се смъкнаха.

„Съжалявам, Трийч. Учи се да живееш със загубата.“

„Всички го правим.“

Слънцето бавно се издигаше от морето на изток. Паран стоеше с Бързия Бен. Бяха наблюдавали края на поклонението, но не бяха помръднали от мястото си на хълма. Бяха видели как Дужек се включи в мълчаливата колона на поднасящите дарове — един войник, отдаващ почит на друг.

Капитанът изпитваше срам заради неспособността си да ги последва. Смъртта на Уискиджак го беше съкрушила твърде много, за да може да тръгне. Двамата с Бързия Бен бяха пристигнали твърде късно и не можеха да застанат с останалите в този официален израз на последна почит — Паран не можеше да повярва, че един толкова простичък ритуал притежава за него такава значимост. Присъствал беше на погребения — още като дете в Унта, на тържествените процесии, където ходеше със сестрите си, с майка си и баща си, за да стои пред някоя крипта в гробищата с увитите в саван тленни останки на някой стар магистрат, донесени на ръце от неговите близки. Церемонии, които го бяха изнервяли, без да изпитва никаква скръб към човек, когото изобщо не е познавал. Погребенията му се бяха стрували безсмислени. В края на краищата нали Гуглата вече беше взел душата. Плачът пред някакво празно тяло му се беше струвал празно губене на време.

Майка му и баща му. Не беше присъствал на погребението и на двамата, беше се утешавал с мисълта, че Тавори е осигурила прилична церемония и им е отдала полагащата се почит.

Тук войниците бяха свели церемониалността до минимум. Само заставаха мирно, всеки със своите мисли и чувства. И все пак — свързани помежду си. С обвързаността на споделената скръб.

А двамата с Бързия Бен бяха пропуснали всичко това, бяха закъснели. Тялото на Уискиджак вече го нямаше. И Паран усещаше в себе си пустота, сърцето му се бе превърнало сякаш в запустяла гробница, тъмна и екнеща от чувства, които не искаха и не можеха да излязат наяве.