Стивън Ериксън - Спомени от лед

И все пак можеше да види лицата им. Всяко лице. Всички.

„Имам вашата болка.“

Главите бавно се вдигнаха.

И той ги усети. Усети внезапното облекчение, просмукало се в тях.

Направих всичко, на което съм способен. Ала не е достатъчно. Знам. Все още. Взех страданието ви…

— Ти взе страданието ни, смъртни.

В себе си…

— Не разбираме… защо.

Заради всичко, което плътта ми не може да обхване…

— Не можем да отвърнем на дара, който ни даде.

Ще го отнеса с мен.

— Молим те, смъртни…

Все някак.

— Причината. Молим те. Да ни благословиш така…

Аз съм…

— Смъртен?

Извинете ме. Искате да знаете за мен. Аз съм… смъртен, както казвате. Човек, роден преди три десетилетия в град Ерин. Фамилното ми име, преди да се отрека от него пред Откровението на Финир, беше Отанталаян. Баща ми беше корав мъж. Майка ми се усмихна само веднъж през всичките години, откакто я знам. В мига преди да си тръгна. Все пак помня тази усмивка. Сега си мисля, че баща ми я е прегръщал, за да я притежава. Че тя е била пленница. Мисля си сега, че усмивката й е била в отговор на бягството ми. Мисля си, че със заминаването си съм взел нещо от нея. Нещо достойно да бъде на свобода.

Откровението на Финир. В Откровението… чудя се дали просто не съм си намерил нов затвор?

— Тя е свободна вътре в теб, смъртни.

Това би било… хубаво.

— Не бихме те лъгали, Итковиан Отанталаян. Тя е свободна. И все така се усмихва. Ти ни каза кой си. Но все още не разбираме твоята… щедрост. Състраданието ти. И затова те питаме отново. Защо направи това за нас?

Говорите за състрадание. Вече разбирам нещо от състрадание. Искате ли да чуете?

— Говори, смъртни.

Ние, хората, не разбираме състраданието. Всеки миг в своя живот му изменяме. Да, знаем, че то е нещо достойно, ала с това, че знаем, му приписваме цена, пазим се да го отдаваме, вярваме, че трябва да се заслужи. Т’лан Имасс. Състраданието е безценно в най-истинския смисъл на тази дума. То трябва да се дава свободно. В изобилие.

— Не разбираме, но дълго ще мислим над думите ти.

Винаги като че ли остава още да се свърши.

— Не отговори на въпроса ни…

Не.

— Защо?

Под дъжда, в сгъстяващия се мрак, Итковиан се затвори около всичко, което бе побрал в себе си, затвори се и бавно се смъкна назад.

Назад.

Защото… бях Щит-наковалня. Но сега…

Свърших.

И умря, под поройния дъжд на Луната.

Сред необятната преродена тундра със сладкия пролетен дъх Силвърфокс вдигна глава.

Пред нея стояха двама Т’лан Имасс. Единият — жена — бе пронизан с три меча. Другият беше толкова пребит, че едва стоеше на краката си.

Зад тях, смълчани и замръзнали — Т’лан Ай.

Силвърфокс понечи да се обърне.

— Не. Ще останеш тук.

Тя изгледа с гняв пребития воин, който й бе проговорил.

— Смееш да ме изтезаваш?

Силата на страстта й сякаш го разтърси, но той се овладя и не трепна.

— Аз съм Онос Т’уулан, Първият меч. Ти си Призовницата. Ще ме изслушаш.

Силвърфокс помълча, после кимна.

— Добре. Говори.

— Освободи Т’лан Ай.

— Те ми отказаха…

— Сега са пред теб. Дойдоха. Духовете им ги очакват. Искат отново да бъдат смъртни, в този свят, който ти сътвори. Смъртни, а не изгубени в сънища, Призовнице. Смъртни. Дари ги. Сега.

„Да ги даря…“

— И те искат това?

— Да. Посегни към тях и ще разбереш, че е истина.

„Не. Не искам повече болка. — Вдигна ръце, привлече от силата на Телланн и затвори очи. — Колко дълго са били оковани! Колко дълго търпях на плещите си бремето на верността тези същества…“

И ги освободи от Ритуала. Усилие, изискващо толкова малко от самата нея, че се изуми. „Толкова лесно. Да ги направиш отново свободни.“

Отвори очи. Немрящите вълци ги нямаше.

Но не бяха в забвение. Знаеше, че душите им отново са се събрали с плътта и костите. Съживени отново. И не тук, в това селение на вълчи богове. Тя беше Хвърлячка на кости в края на краищата. Такива дарове се падаха на нея. „Не, не са дарове. Те са това, заради което бях създадена. Предназначението ми. Единственото.“

Костите на Онос Т’уулан изпукаха, щом се обърна и огледа пустите вече хълмове наоколо. Раменете му се отпуснаха.

— Призовнице, благодаря ти. Древната неправда беше поправена.

Силвърфокс го изгледа.

— Какво друго искате от мен?

— Тази, която стои до мен, е Ланас Тог. Тя ще те върне при Т’лан Имасс. Трябва да поговорите.

— Добре.

Онос Т’уулан не помръдна.

Силвърфокс се намръщи.

— Е, какво повече чакаме?