Стивън Ериксън - Спомени от лед

Сегюле с маската с двете резки настръхна, щом видя влезлия Т’лан Имасс, и пристъпи крачка напред.

— А, не! — изсъска му лейди Енви. — Свадите са забранени! Видя ли още веднъж подобна глупост, ще се ядосам…

И тримата сегюле се отдръпнаха уплашено.

— Така — каза дамата. — Сега е по-добре. — Махна с ръка на Ток. — Моля, обслужете се, младежо. В каната има прекрасно салтоанско вино, подходящо охладено за случая.

Ток обаче не можеше да откъсне поглед от сегюле с очите-обсидиан.

— Ако този вторачен поглед означава предизвикателство — промълви лейди Енви, — бих ви посъветвала, в името на мира — да не говорим за собствения ви живот — да се въздържате от крайности, Ток-младши.

Той се сепна и откъсна погледа си от воина.

— Права сте, лейди. Само дето не бях чувал досега за… е, все едно. Няма значение. — Пристъпи към масата и посегна за каната.

Нещо изсвистя зад него и нещо се натресе в стената с болезнен тътен. Ток се обърна и видя Туул, с вдигнат меч срещу двамата останали на крака сегюле. Сену лежеше свит на десет крачки от него — или в несвяст, или издъхнал. Двата му къси меча бяха извадени едва наполовина от ножниците.

Застанал до Туул, аят се беше вторачил в тялото и махаше с опашка.

Лейди Енви изгледа с ледени очи другите сегюле.

— След като моите заповеди се оказаха недостатъчни, оставям бъдещите недоразумения в очевидно опитните ръце на Т’лан Имасс. — Обърна се рязко към Туул. — Сену мъртъв ли е?

— Не. Използвах плоското на меча, лейди. Не изпитвам охота да коля слугите ви.

— Наистина деликатно от ваша страна, предвид обстоятелствата.

Ток стисна с разтреперана ръка дръжката на каната.

— Да налея ли и на вас, лейди?

Тя го погледна с вдигната вежда и се усмихна.

— Великолепна идея, Ток-младши. Явно на нас двамата се пада да наложим вежливи обноски.

— Какво разбрахте за цепнатината? — попита я Туул.

Тя се обърна към него, с чаша в ръка.

— Аха, виждам, че предпочитаме бързата процедура във всяко нещо. Била е запушена. От смъртна душа. Сигурна съм, че сте в течение. Фокусът на моите проучвания обаче е същината на самия лабиринт. Съвсем различен е от другите. Порталът изглежда почти… механичен.

„Цепнатина? Това ще да е онази червена рана във въздуха. Уф.“

— Изследвали ли сте гробниците на К’Чаин Че’Малле, лейди?

Тя сбърчи нос.

— Набързо. Всички са празни, при това, изглежда, от доста време. Десетилетия.

Главата на Туул се завъртя с леко изпукване.

— Само десетилетия?

— Неприятна подробност, наистина. Убедена съм, че Матроната е изпитала значителна трудност с освобождението си, след това е прекарала доста време, докато се съвземе от изнурителния труд, преди да освободи и децата си. След това тя и потомството й са положили още усилия в погребания град, макар и непълни — резултатите сякаш са се оказали незадоволителни. След това, изглежда, окончателно са напуснали района. — Замълча и след малко добави: — Уместно е да допуснем, че Матроната е първата душа, която е затворила Цепнатината. Длъжни сме да приемем обаче, че в момента я обитава друга окаяна душа.

Т’лан Имасс кимна.

Докато траеше тази беседа, Ток похапваше усърдно и беше вече на втората чашка резливо изстудено винце. Главата щеше да го заболи, ако се опиташе да схване нещо от разговора — щеше да мисли за това по-късно.

— Трябва да тръгна на север — каза той, след като преглътна залък от хрупкавия хляб. — Има ли някаква възможност, лейди, да ми осигурите подходящи продукти? Ще ви бъда много задъл… — Думите му заглъхнаха, щом видя жадния блясък в очите й.

— Внимавайте какво предлагате, младежо…

— Без да се засягате, но защо непрекъснато ме наричате „младежо“? Та вие изглеждате на не повече от двадесет и пет.

— Колко ласкателно. Явно въпреки успеха на Туул в идентифицирането ми — признавам, че дълбочината на знанията му е много обезпокоителна за мен — имената, разкрити от Т’лан Имасс не означават нищо за вас.

Ток сви рамене.

— За Аномандър Рейк съм чувал, естествено. Не знаех, че е отнел нечий меч, нито кога се е случило това събитие. Струва ми се обаче, че е възможно да изпитвате известна враждебност към него, след като е убил баща ви… как му беше името? Драконъс. Малазанската империя споделя тази ваша неприязън. Тъй че, щом враговете ни са общи…

— То по презумпция сме съюзници. Разумно предположение. За съжаление — невярно. При все това с удоволствие бих ви предложила храна и пиене, колкото можете да носите, но не и оръжия, опасявам се. В замяна бих могла някой ден да ви помоля за услуга — нищо значително, разбира се. Нещо дребно и сравнително безболезнено. Приемливо ли е това за вас?