Стивън Ериксън - Спомени от лед

„Добре. Значи ще ми помогнеш, все пак. Слава на Гуглата за това.“

— Хубаво. Надявам се, че все още можеш да дялаш камък и да плетеш водорасли, Т’лан Имасс, да не говорим за изработката на истински стрели от костената тръстика — каквото и да е това, — защото аз със сигурност не знам как става. Потрябват ли ми стрели, реквизирам си ги и ми ги носят с железен връх и прави като отвес.

— Не съм си изгубил уменията, войнико…

— Тъй като адюнктата така и не ни представи един на друг, аз съм Ток-младши и не съм войник, а съгледвач…

— Служил си в Нокътя.

— Но без обучението в убийства, нито в магиите. И освен това повече или по-малко вече съм се отказал от тази роля. Сега искам само да се върна при Воинството на Едноръкия.

— Далечко е.

— Това и сам го разбрах. Значи, колкото по-рано тръгна, толкова по-добре. Докъде се простира тази стъклена пустош?

— Седем левги. След нея ще излезеш на равнината Ламатат. Стигнеш ли я, поемаш на север — североизток…

— И къде ще ме отведе това? В Даруджистан? Да не би Дужек да е обсадил града?

— Не. — Т’лан Имасс извърна глава. — Тя идва.

Ток проследи погледа му. От юг се бяха появили три фигури, приближаваха се към кръга могили. От трите само средната ходеше на два крака. Беше висока, тънка, облечена в широка бяла телаба, като на знатните жени на Седемте града. Черната й коса беше дълга и права. Придружаваха я две псета, лявото — голямо като теле, рунтаво, с вълча муцуна, другото — с къса козина, ръждивокафяво и мускулесто.

Тъй като Туул и Ток стояха на открито, нямаше начин да не са ги видели, но не забързаха. След малко приличащото на вълк псе затича напред и замаха опашка, щом приближи Т’лан Имасс.

Ток изгледа замислено сценката и се почеса по брадичката.

— Стари приятели, а, Туул? Или тоя звяр иска само да си поиграе с някой от кокалите ти?

Немрящият воин го изгледа мълчаливо.

— Шегичка. — Ток сви рамене. — Или поне опит. Не мислех, че Т’лан Имасс могат да се засягат. — „По-точно, надявам се да не е така. Богове, тая моя уста…“

— Знаеш ли — бавно отвърна Туул, — този звяр е ай, тъй че няма голям интерес към кокали. Ай предпочитат плът, още топла, ако е възможно.

— Аха — изсумтя Ток.

— Шегичка — каза след малко Туул.

— Ясно. — „Ох. Това май няма да излезе чак толкова лошо. Изненадите нямат край.“

Т’лан Имасс погали с костеливи пръсти широката глава на животното и то се укроти.

— Стар приятел ли? Да, прибирахме такива животни в племената. Иначе трябваше да ги оставим да измрат от глад. Ние, виждаш ли, бяхме виновни за този глад.

— Виновни? Безразборен лов? Мислех, че вашият вид е бил на „ти“ с дивата природа. Всички тези духове, всички тези ритуали и жертвоприношения…

— Ток-младши — прекъсна го Туул, — на мен ли се подиграваш, или на собственото си невежество? В тундрата дори една личинка не живее в мир. Всичко е борба, всичко е война за надмощие. Онези, които загубят, изчезват.

— А ние не сме по-различни, казваш…

— Различни сме, войнико. Притежаваме привилегията на избора. Дара на предвидливостта. Ала често разбираме тази отговорност твърде късно… — Т’лан Имасс беше килнал глава, загледан в ай пред себе си и сякаш в собствената си костелива ръка, отпусната върху широката глава на звяра.

— Баалджаг очаква командата ти, скъпи немрящ воине — заговори жената със звучен и мелодичен глас. — Колко мило! Гарат, хайде и ти да поздравиш нашия съсухрен гост. — Погледна Ток и се усмихна. — Е, Гарат може и да реши, че си струва да зарови спътника ви — няма ли да е забавно?

— И още как — съгласи се Ток. — Говорите дару, но сте облечена в телаба на Седемте града…

Тя вдигна вежди.

— Нима? О, извинете! Между другото, вие също говорите дару, но сте от империята на онази мила жена… как се казваше?

— Императрица Ласийн. Малазанската империя. — „А тя как го разбра? Не съм в униформа…“

Жената се усмихна.

— Точно така.

— Аз съм Ток-младши, а този Т’лан Имасс се казва Туул.

— Приятно ми е. Леле, ама много е горещо тук, нали? Хайде да се подслоним в джагътската кула. Гарат, стига си душил този Т’лан Имасс, припкай да събудиш слугите.

Псето врътна опашка и затича към кулата, и Ток го проследи с очи. Входът, чак сега забеляза съгледвачът, всъщност беше през една тераса, вероятно на първия етаж — още едно доказателство колко е дебел пластът натрошено стъкло.

— Тази кула не изглежда много обитаема — отбеляза той.

— Външността лъже — промълви жената и отново го стрелна с разбиваща сърцето усмивка.