Стивън Ериксън - Спомени от лед

Потръпна и това доведе до нов пристъп на кашлица. Загадки имаше на този свят. И малко от тях бяха приятни.

Заслиза, заобиколи ямата и тръгна към порутената кула. Не мислеше, че обитателят й се е задържал дълго в района. „Аз на негово място щях да искам да избягам толкова далече оттук, колкото е възможно.“ Не можеше да се прецени колко време е изтекло от бягството на съществото, но вътрешното му усещане бе, че са били години, ако не и десетилетия. Все едно, чувстваше се странно спокоен въпреки негостоприемната околност и всички тайни, които се криеха под тази опустошена земя. Каквато и заплаха да бе витаела тук, това беше ставало много отдавна.

На четиридесет крачки от кулата едва не се спъна в един труп. Ситната прах го беше скрила добре, но сега, вдигнала се от усилията му да се задържи на крака, се закълби на облак. Малазанецът изруга и изплю песъчинките от устата си.

През вихрещите се блещукащи прашинки успя да види, че трупът е като човешки. Вярно, фигурата бе твърде ниска и трътлеста, костите — твърде тежки. Сухожилия и плът, изсъхнали и добили цвета на орех, а кожите, покриващи отчасти тялото, бяха изгнили. На главата на трупа беше кацнал костен шлем, направен от черепа на някакъв рогат звяр. Единият рог се бе прекършил някога, в далечното минало. Наблизо в прахта лежеше двуръчен меч. „Та като стана дума за череп, Гуглата да го…“

Ток-младши изгледа навъсено фигурата в краката си и изръмжа:

— Какво търсиш тук?

— Чакам — изскърца като суха кожа гласът на Т’лан Имасс.

Ток зарови в паметта си за името на немрящия воин. И каза, доволен от себе си:

— Онос Т’уулан. От клана Тарад…

— Вече ме наричат Туул. Без клан. Свободен.

„Свободен? Свободен за какво по-точно, торба кокали такава? Да се търкаляш из тази пустош?“

— Какво стана с адюнктата? Къде съм?

— Изгуби се.

— Отговор на кой въпрос е това, Туул?

— На двата.

Ток стисна зъби и преодоля изкушението да изрита Т’лан Имасс.

— Можеш ли да си малко по-точен?

— Сигурно.

— Е?

— Адюнкта Лорн загина в Даруджистан преди два месеца. Намираш се в едно древно място, наречено Морн, на двеста левги на юг. Часът е малко след обед.

— Малко след обед, викаш. Благодаря, че ме осветли. — Не изпитваше голямо удоволствие да разговаря със същество, живяло стотици хиляди години, и това неудобство бе развихрило сарказма му — голямо благоразумие, няма що. „Бъди по-сериозен, идиот с идиот. Тоя кремъчен меч не е само за показ.“ — Освободихте ли Джагътския тиран?

— За кратко. Имперските усилия да се завладее Даруджистан се провалиха.

Ток се намръщи и скръсти ръце.

— Каза, че чакаш. Какво чакаш?

— Нямаше я много време. Сега се връща.

— Коя?

— Онази, която е обитавала кулата, войнико.

— Не можеш ли да станеш поне, като говориш с мен?

„Докато не съм се поддал на изкушението.“

Т’лан Имасс се надигна с ужасно скърцане и прахта се разсипа от страховитото му туловище. За миг нещо проблесна в дълбините на очните му кухини, щом се взря в Ток, после Туул се обърна да си вземе кремъчния меч.

„Богове! По-добре да бях настоял да остане да си лежи. Тези спечени кръпки кожа, тези яки мускули и здрав кокал… И всичко се движи съвсем като живо. О, колко си ги обичаше императорът. Армия, която никога не му се налагаше да храни, никога не му се налагаше да превозва, армия, която можеше да иде навсякъде и да постигне едва ли не всичко, Гуглата да ме вземе дано. И никакви дезертьорства — с изключение на този, който стои сега пред мен.“

„Все едно — как можеш да накажеш един дезертьор Т’лан Имасс?“

— Трябва ми вода — каза Ток след дълга пауза, в която само се гледаха. — И храна. И стрели трябва да си намеря. И тетива за лъка. — Отвърза шлема си и го свали. Кожената шапка под него беше подгизнала от пот. — Не можем ли да се подслоним в тази кула? Мозъкът ми ще се свари от жегата. — „И защо ли ти говоря все едно, че очаквам да ми помогнеш, Туул?“

— Морският бряг е на хиляда крачки на югозапад — рече Туул. — Там ще се намери храна, а някои видове водорасли могат да свършат работа за тетива, докато се намери някакво черво. Прясна вода не мога да надуша, уви. Обитателката на кулата навярно ще е щедра, но не толкова, ако пристигне и те завари вътре. Стрели може да се направят. Наблизо има солено блато, в него можем да намерим костена тръстика. Няколко примки за морски птици и имаме пера за стрелите. Колкото до върховете… — Туул се обърна и огледа обсидиановата равнина. — Не забелязвам недостиг на материал.