Стивън Ериксън - Спомени от лед

— А вашето име? — попита Ток, щом закрачиха към кулата.

— Лейди Енви е тя — намеси се Туул. — Дъщеря на Драконъс — онзи, който изковал меча Драгнипур и бил посечен от сегашния му притежател Аномандър Рейк, господаря на Лунния къс, със същия меч. Драконъс имал две дъщери, според поверието, които нарекъл Енви 1 1 Завист. — Бел.прев. и Спайт 2 2 Злоба. — Бел.прев. …

— Дъх на Гуглата, не говориш сериозно — промърмори Ток.

— Имената несъмнено са разсмивали и него — отвърна Т’лан Имасс.

— Ох, развалихте ми цялото удоволствие — въздъхна лейди Енви. — Срещали ли сме се преди?

— Не. Но въпреки това сте ми позната.

— Така изглежда. Признавам, беше твърде скромно от моя страна да допусна, че няма да ме познаят. В края на краищата пътищата ни с Т’лан Имасс са се кръстосвали неведнъж. Е, поне два пъти.

Туул я измери с бездънния си поглед.

— Това, че знам коя сте, все пак не обяснява загадката със сегашното ви пребиваване тук, в Морн, ако наистина се стремите към дискретност, лейди. Бих искал да знам какво търсите тук.

— Какво, според вас? — отвърна му с насмешка.

Щом приближиха кулата, на вратата се появи маскирана фигура в кожена броня и Ток се закова на място.

— Та това е сегюле! — Обърна се рязко към лейди Енви. — Вашият слуга е сегюле!?

— Така ли ги наричат? — Челото й се набръчка. — Познато име, макар че контекстът ми се губи. Е, добре. Личните им имена успях да науча, но нищо повече. Минаха случайно оттук и ме видяха — този, той се казва Сену, и още двама. Решиха, че могат да поразнообразят пътуването си, като ме убият. — Въздъхна. — Уви, вече служат на мен. — Обърна се към сегюле. — Сену, братята ти събудиха ли се?

Ниският жилав мъж килна глава и тъмните му очи я изгледаха равнодушно през цепките на шарената му маска.

— Разбрах — обърна се лейди Енви към Ток, — че този жест означава покорство. Не са много приказлив народ, както схванах.

Ток поклати глава, без да откъсва очи от двата къси меча под мишниците на Сену.

— Той ли е единственият от тримата, който ви се подчинява пряко?

— Всъщност да… Важно ли е?

— Означава, че той е най-низшият в йерархията им. За другите двама е под достойнството им да разговарят със същество, което не е сегюле.

— Колко арогантно от тяхна страна!

Съгледвачът се ухили.

— Досега не съм виждал индивид сегюле — но съм слушал много за тях. Отечеството им е един остров, на юг оттук, и разправят, че били усамотен народ, не обичали пътешествията. Но са прочути далече на север, чак до Натилог. — „Гуглата да ме вземе, има си хас да не са прочути!“

— Хъм, наистина усетих известна наглост, която се оказа забавна. Хайде, заведи ни вътре, скъпи Сену.

Сегюле не помръдна от прага. Очите му се бяха втренчили в Туул.

Баалджаг се отдръпна. Беше настръхнала.

— Сену? — подкани го лейди Енви с медена учтивост.

— Струва ми се, че предизвиква Туул — прошепна Ток.

— Нелепо! Че защо да го прави?

— За сегюле рангът е всичко. Имаш ли съмнение в йерархията, предизвикваш я. Не се колебаят.

Лейди изгледа намръщено Сену и каза:

— Дръж се прилично, младежо! — И махна с ръка към помещението зад вратата.

При този жест Сену като че ли трепна боязливо.

Белегът на Ток изведнъж го засърбя, той го почеса енергично и тихо изруга.

Сегюле отстъпи заднешком в малкото преддверие, поколеба се за миг, след което се обърна и ги поведе към отсрещната врата. Виещ се коридор ги отведе до централната зала, от центъра на която се издигаше тясна вита каменна стълба. Стените бяха голи, от груба шуплеста пемза. В другия край на помещението се виждаха три каменни саркофага, с грижливо подредени и подпрени на стената капаци до тях. Псето, което лейди Енви бе пратила вътре, клечеше наблизо. Близо до самия вход имаше кръгла дървена маса, отрупана с пресни плодове, меса, сирене и хляб, а също и една гледжосана глинена кана и няколко чаши.

Двамата приятели на Сену стояха неподвижно край масата, все едно я пазеха и са готови живота си да дадат, за да я защитят. И двамата бяха досущ като него на ръст и телосложение, и въоръжени по същия начин; разликата бе единствено в маските им. Докато емайлът, покриващ лицето на Сену, беше отрупан с тъмни шарки, тази украса намаляваше последователно у другите двама. Едната маска беше само малко по-ненашарена от тази на Сену, но третата имаше само две черти, по една на всяка лъскава буза. Очите, вторачени в тях от процепите й, бяха като късчета обсидиан.