Стивън Ериксън - Дом на вериги

Карса отново се свлече до стената на изкопа.

Капакът се отвори. Едно дете отпред, с фенер в ръката, а след него суниди — облечени само в грубо тъкани къси ризи. Заслизаха бавно, левите им глезени бяха оковани в общ синджир. Равнинецът тръгна по пътеката. Сунидите, всичко единайсет на брой, шестима мъже и пет жени, се затътриха след него.

Бяха навели глави. Никой нямаше да срещне коравия, студен поглед на Карса.

По жест на детето, което спря на четири крачки от мястото на Карса, сунидите се обърнаха и се спуснаха в своя изкоп. Бяха се появили още трима равнинци и слязоха след тях, за да стегнат прангите на другия глезен на теблорите. Никаква съпротива от страна на сунидите.

След няколко мига равнинците тръгнаха към стъпалата. Пантите изскърцаха, капакът се затръшна и в тъмното се посипа прах.

— Значи е вярно. Урид — прошепна някой.

— Гласът на теблор ли беше това? — изръмжа Карса. — Не, не може да бъде. Теблорите не стават роби. Един теблор по-скоро ще умре, но не ще коленичи пред равнинец.

— Урид… във вериги. Също като нас…

— Като сунидите? Позволили сте на тези мръсни деца да ви приближат и да стегнат пранги на краката ви! Не. Аз съм пленник, но никакви окови не ще ме задържат задълго. На сунидите трябва да се напомни какво е да си теблор.

Откъм сунидите се чу нов глас, този път на жена.

— Видяхме мъртвите, наредени на земята пред стана на ловците. Видяхме колите, пълни с мъртви малазанци. Селяните виеха от скръб. Но разправят, че сте били само трима…

— Не, не трима. Спътникът ни Делъм Торд беше ранен в главата и изгуби ума си. Тичаше с псетата. Ако умът му си беше цял, с кръвния меч в ръцете…

Сунидите замърмориха с благоговение. Кръвен меч…

Карса се навъси.

— Що за лудост е това? Нима сунидите са забравили всички стари нрави на Теблор?

Жената въздъхна.

— Забравили? Да, много отдавна. Децата ни се измъкваха в нощта, за да заскитат надолу, в низините, жадни за проклетите пари на равнинците — късчетата метал, покрай които сякаш се върти целият живот. Жестоко бяха използвани тези наши деца — някои дори се връщаха в долините ни като съгледвачи на ловците. Тайните дъбрави с кръвно дърво бяха изгорени, конете ни — избити. Предадени бяхме от собствените си деца, урид. Това прекърши сунидите.

— Трябвало е да избиете децата си — каза Карса. — Много меки са били сърцата на вашите воини. Кръвната връзка се скъсва, щом е извършена измяна. Вашите деца са престанали да бъдат суниди. Ще ги избия до крак, заради вас.

— Ще ти е трудно да ги намериш, урид. Пръснали са се. Много от тях са изгинали, мнозина са продадени в робство, за да изплатят дълговете си. А някои са заминали надалече, в големите градове на Натилог и Дженабарис. Няма го вече племето ни.

Първият сунид, който бе проговорил, добави:

— Пък и ти си в окови, урид. Собственост си вече на господаря Силгар, а от него нито един роб не е могъл да избяга. Никого повече няма да убиеш. И ще те принудят да паднеш на колене, като нас. Празни са думите ти.

Карса отново се изправи, сграбчи синджирите и ги уви около китките си.

След което се изпъна назад. Издуха се мускулите му, краката натиснаха гредата, гърбът му се изправи. Чу се стържене, скърцане, след това изведнъж — силен пукот.

Карса политна назад и се блъсна в глинения склон, веригите дрънчаха около него. Примигна да махне потта от очите си и се взря в гредата.

Беше се разцепила по цялата си дължина.

От другата страна се чу тих съсък и подрънкване на освободени вериги.

— Гуглата да ме вземе дано, Карса Орлонг — прошепна Торвалд. — Не понасяш обидите, а?

Макар китките и глезените на Карса вече да не бяха вързани за гредата, все още бяха приковани за железните пръчки. Воинът ги смъкна от ожулените си до кръв ръце и вдигна един от клиновете. Опря синджира на глезена до дървото, напъха острия край на дебелата пръчка в една от брънките и напъна с две ръце.

— Какво стана? — попита един сунид. — Какъв беше този звук?

— Волята на урида се прекърши — обади се първият проговорил.

Торвалд се изкикоти хладно.

— Боя се, че си докара беля на главата, Ганал.

— Какво искаш да кажеш, Ном?

Брънката изпращя, металното парче изсвистя във въздуха и тупна в глинената стена.

Карса измъкна синджира от прангата на глезена си. И се захвана да скъса другия, който стягаше китките му. Още едно изпукване. Освободи и ръцете си.

— Какво става?

Трето изпукване, щом измъкна синджира от клина. Карса се изкатери от изкопа и изръмжа: