Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Нямам намерение да бягам — изръмжа главатарят, докато стягаше двата колана през рамото си. Прибраните в ножниците дълги мечове приличаха на детски играчки на широкия му гръб. Взе отново дългия железен клин и се обърна към зяпналия го Торвалд. — Бягай при приятелите си, равнинецо. Тази нощ така ще ги объркам, че ще имаш достатъчно време да избягаш. Тази нощ Байрот Гилд и Делъм Торд ще бъдат отмъстени.

— Не очаквай аз да отмъстя за твоята смърт, Карса. Лудост е това — ти вече направи невъзможното. Бих те посъветвал да благодариш на Богинята, че дръпна с теб, и да се измъкваш, докато можеш. Това градче е пълно с войници, забрави ли?

— Върви си по пътя, дете.

Торвалд се поколеба, после вдигна ръце.

— Така да бъде. Благодаря ти за живота си, Карса. Родът Ном ще споменава името ти в молитвите си.

— Ще изчакам петдесет удара на сърцето.

Без повече думи, Торвалд тръгна към вратата на склада. Главният лост не беше смъкнат в скобите — вратата се задържаше хлабаво с малко резе. Той го дръпна, избута настрани вратата колкото да може да надникне и да огледа набързо. След това я открехна още малко и се измъкна навън.

Карса се вслуша в стъпките му — шляпащите в кал боси крака, забързани наляво. Реши да не чака петдесет удара на сърцето. Колкото и да задържаше бурята тъмнината, утрото скоро щеше да настъпи.

Теблорът дръпна вратата още малко и пристъпи навън. Уличката беше по-тясна от главната, дървените постройки от другата страна едва се виждаха зад плътната пелена на поройния дъжд. На двайсетина разтега вдясно мъждукаше светлина — прозорец на горния етаж на къща на ъгъла.

Искаше си кръвния меч, ала представа нямаше къде ли може да е. Всъщност всяко оръжие на Теблор щеше да свърши работа. А знаеше къде може да намери такова.

Плъзна вратата зад себе си, обърна се надясно, притича до ъгъла на улицата и се запъти към езерния бряг.

Вятърът навя дъжд в лицето му и отми спечената кръв и кал. Разкъсаната кожа на елека му заплющя, докато тичаше към бивака на ловците на плячка извън селото.

Имаше оцелели. Досаден пропуск от негова страна, но Карса щеше да го поправи. А в колибите на тези жестоки деца щеше да има теблорски трофеи. Оръжия. Броня.

Колибите на избитите вече бяха опоскани, вратите зееха отворени, навсякъде бяха разхвърляни боклуци. Погледът му се спря на една колиба със стени от плетена тръстика — тя явно все още бе обитавана. Запристъпва тихо към нея.

Без да обръща внимание на малката врата, натисна стената с рамо. Намазаната с кал тръстика се срина навътре и Карса се хвърли през отвора. От нара вляво се чу мърморене, спящият равнинец се надигна сепнат от постелята си. Железният клин изсвистя и стените се опръскаха с кръв и парчета кости. Равнинецът се свлече на пода.

Колибата беше пълна със сунидски вещи, повечето безполезни: талисмани, колани и накити. Все пак намери два сунидски ловни ножа в дървени кании, обшити с еленова кожа и мъниста. Малък олтар привлече вниманието му. Някакъв бог на дребосъците от равнината — глинена статуетка на глиган, изправен на задните си крака.

Теблорът го свали с юмрук на пръстения под, затисна го с пета и го натроши.

Излезе и се приближи до следващата обитавана колиба.

Вятърът виеше откъм езерото, белогриви вълни се разбиваха в каменистия бряг. Небето все още беше черно от облаци и дъждът не секваше.

Колибите бяха всичко седем и в шестата — след като уби двамата мъже, гушнали се в постелята под кожата на сива мечка — намери стар сунидски кръвен меч и почти пълна броня, която, макар да беше изработена в непознат за Карса стил, явно имаше теблорски произход, ако се съдеше по големината и знаците, прогорени в дървените пластини. Едва след като си я надяна, забеляза, че очуканото сиво дърво е кръвно — избеляло след векове забрава.

В седмата колиба намери малка стъкленица с кръвно масло, бавно свали бронята и натри лютия мехлем в прегладнялото дърво. С остатъка утоли жаждата и на меча.

А после целуна лъсналото острие да вкуси горчивото масло.

Ефектът беше моментален. Сърцето му заблъска в гърдите, огън забушува в мускулите му, страст и ярост изпълниха ума му.

Излезе навън и се взря към селището през червеникава мъгла. Въздухът вонеше на равнинци. Закрачи напред, макар да не усещаше вече краката си, с поглед, прикован в обкованата с бронз врата на голямата дървена къща.

А после вратата отхвърча навътре и Карса вече крачеше по ниския коридор. От горния етаж се разнесоха викове.