Стивън Ериксън - Дом на вериги

Карса смъкна клупа от врата си и скочи към най-близкия войник.

Магията го удари отзад — бясна вълна, която го погълна. Теблорът се олюля, изрева и се отърси от нея.

Мечът му изсвистя. Малазанецът отскочи назад, но върхът на оръжието порази дясното му коляно и натроши костта. Мъжът изкрещя и рухна.

Огнена плетеница се спусна върху Карса, паяжина, натежала от неописуема болка, и го свлече на колене. Той замахна да я посече, ала мечът му бе спрян от бляскащите нишки. Паяжината започна да пулсира и да се стяга, като оживяла.

Воинът се замята във все по-стягащата се плетеница от пламъци, но след няколко мига се отпусна безпомощен.

Раненият войник продължаваше да крещи. После нечий твърд глас изрева команда и в стаята блесна зловеща светлина. Писъците спряха.

Няколко души заобиколиха Карса, един се наведе над главата му. Тъмнокожо, нашарено с белези лице под плешива татуирана глава. Мъжът се усмихна и лъснаха две редици златни зъби.

— Отбираш натийски, както разбрах. Това е добре. Счупи му крака на нашия приятел — не вярвам да ти благодари. Все едно, това, че се набута в ръцете ни, поне ще отмени ареста, под който сме…

— Дай да го утрепем, серж…

— Стига, Шард. Бел, иди да намериш робовладелеца. Кажи му, че сме хванали стоката му. Ще му го предадем, но не за нищо. А, и го направи кротко, не искам цялото село да се изсипе тук с факли и търнокопи. — Появи се друг войник и сержантът вдигна глава. — Добра работа, Иброн.

— За малко да намокря гащите, Корд — отвърна Иброн. — Когато ей така отръска най-гадното, което си имах.

— Което само го доказва, нали? — измърмори Шард.

— Какво доказва?

— Ами, че умното винаги бие гадното, какво.

— Иброн, виж там какво можеш да направиш за Лимп, преди да се е съвзел и да се разпищи отново — изсумтя сержант Корд.

— Ей сега. Яки дробове има за изтърсак, нали?

Корд се пресегна, пъхна внимателно ръката си между огнените нишки и потупа с пръст кръвния меч.

— Хм. Ето ви го и един от прословутите дървени мечове. Толкова здрав, че кърши ейрънска стомана.

— Погледни му ръба — рече Шард. — Оная смола, дето го прави толкова…

— Втвърдява самото дърво, да. Иброн, тази твоя паяжина причинява ли му болка?

— Ако ти беше в това нещо, Корд, така щеше да виеш, че да посрамиш и Хрътките. За миг-два. После щеше да си умрял и да цвърчиш като сланина над огнището.

Корд изгледа намръщено Карса и бавно поклати глава.

— Че той даже не трепери. Гуглата знае какво бихме могли да направим с пет хиляди такива кучи синове в редиците ни.

— Можем даже да прочистим Мотския лес, а, серж?

— Като нищо. — Корд стана и се отдръпна назад. — Та какво задържа Бел?

— Сигурно не е намерил никого — отвърна Шард. — Не бях виждал досега цял град да хукне към лодките.

В преддверието изтропаха ботуши — идваха още петима-шестима души. Тих глас заговори:

— Сержант, благодаря, че ми връщате собствеността…

— Не е ваша собственост повече — прекъсна го Корд. — Вече е пленник на Малазанската империя. Уби малазански войници, да не говорим за повреждането на малазанска собственост — ей оная врата там.

— Не говорите сериозно…

— Винаги говоря сериозно, Силгар — търпеливо отвърна Корд. — Мога да се досетя какво сте намислили за този великан. Кастриране, отрязване на езика, осакатяване. Ще го вържете на каишка и ще го развеждате из градчетата на юг, за да събирате попълнения за ловците ви на роби. Но позицията на Юмрука за тази ваша дейност е добре известна. Това е окупирана територия. Вече е част от Малазанската империя, все едно дали ви харесва, или не, а ние не сме във война с така наречените Теблор. Да, ще ви призная, не търпим да слизат тук ренегати, да нападат и избиват имперски поданици и прочие. Поради което този кучи син сега е под арест и най-вероятно ще бъде осъден на обичайното наказание: отатаралските рудници на милото ми старо отечество. — Корд отново пристъпи към Карса. — Което значи, че в близко бъдеще двамата ще се виждаме често, защото частта ми се връща у дома. Слухове за някакъв бунт, макар да се съмнявам, че ще излезе нещо кой знае какво.

— Сержант, малазанската власт над този континент е доста разклатена в момента, след като основната ви армия е затънала край стените на Пейл. Наистина ли държите да предизвикате инцидент тука? С това ваше пълно пренебрежение към местните обичаи…

— Обичаи ли? — изръмжа Корд, без да откъсва поглед от Карса. — Натийският обичай винаги е бил да бягате и да се криете, когато ви нападнат Теблор. Вашето усърдно, съзнателно покваряване на сунидите е уникално, Силгар. Превърнали сте пълното унищожение на това племе в търговско начинание. И адски успешно при това. Единственото пренебрежение в случая е вашето, към малазанския закон. — Вдигна глава и се усмихна широко. — За какво, в името на Гуглата, според теб ротата ни е тук, напарфюмирано говно такова?