Стивън Ериксън - Дом на вериги

Въздухът изведнъж се изпълни с напрежение, няколко десници посегнаха към дръжките на мечовете.

— По-кротко, бих ви посъветвал — обади се Иброн. — Зная, че сте жрец на Маел, Силгар, и че в момента сте на самия ръб на своя лабиринт, но само да сте посмели да помръднете към него, ще ви превърна в мазна локва.

— Наредете на главорезите си да излязат — каза Корд. — Или този теблор наистина ще си има компания по пътя към рудниците.

— Не бихте посмели да…

— Нима?

— Капитанът ви ще…

— Няма.

— Разбирам. Е, добре. Дамиск, изведи хората за малко.

Карса чу заглъхващи стъпки. След малко Силгар продължи:

— Е, сержант? Кажете колко?

— Хм. Признавам, че си мислех за някаква размяна. Но после градските камбани спряха да звънят. Което ми подсказва, че времето ни свърши. Уви. Капитанът се е върнал — ето, чувате тропота на конете. Всичко това означава, че вече разговаряме официално, Силгар. Разбира се, възможно е да съм ви подстрекавал през цялото време, за да вдигнете накрая ръце и да ми предложите подкуп. Което е престъпление, както знаете.

Малазанският конен отряд беше пристигнал на двора, разбра Карса. Викове, тропот на копита, къса размяна на думи със застаналите отвън Дамиск и другите стражи, после — тежки ботуши по дървения под.

Корд се обърна.

— Капитане…

Прекъсна го боботещ глас:

— Мислех, че съм ви оставил под арест. Иброн, не помня да съм ви разрешавал да връщате оръжията на тези пияни тъпаци… — Капитанът внезапно млъкна.

Карса усети усмивката на лицето на Корд.

— Теблорът се опита да атакува позицията ни, сър…

— Което бързо ви е отрезвило, не се съмнявам.

— Тъй вярно, сър. И умният ни маг естествено реши да ни върне оръжията, за да можем да задържим този поизраснал дивак. Уви, работите след това малко се поусложниха, капитане.

Силгар се намеси:

— Капитан Кайндли, дойдох, за да ми се върне робът, но се натъкнах на враждебност и заплахи от страна на отделението ви. Вярвам, че лошото им поведение няма да се окаже показателно за дълбините, в които е пропаднала цялата малазанска армия…

— Определено не, робовладелецо — прекъсна го капитан Кайндли.

— Великолепно. Сега, ако разрешите…

— Той се опита да ме подкупи, сър — подхвърли Корд възмутено.

Настъпи тишина. После капитанът попита:

— Иброн? Вярно ли е това?

— Боя се, че да, капитане.

В гласа на Кайндли се долавяше хладно задоволство:

— Колко лошо. Опитът за подкуп е престъпление и…

— Тъкмо казвах същото, сър — подхвърли Корд.

— Подканен бях да направя предложение! — изсъска Силгар.

— Пълна лъжа — отвърна Иброн.

Капитан Кайндли заговори:

— Лейтенант Поурс, арестувайте робовладелеца и ловците му. Назначете две отделения да ги пазят в градската тъмница. Но ги сложете в отделна килия от онзи разбойнически главатар, когото хванахме на връщане — онзи престъпник Ашика сигурно си има местни приятели. Освен онези, които избесихме по пътя на изток оттук. А, и прати някой знахар за коляното на Лимп — Иброн явно е оплескал нещата в опитите си да му помогне.

— Добре де, знаете, че не съм Денъл — сопна се Иброн.

— Внимавайте с тона, маг — предупреди го спокойно капитанът.

— Съжалявам, сър.

— Признавам, че съм леко любопитен, Иброн — продължи Кайндли. — Какво е естеството на магията, която хвърли върху този воин?

— Оформена е от Рюз и…

— Да, знам лабиринта ти, Иброн.

— Да, сър. Ами, използва се за улавяне и зашеметяване на денрабъ в моретата…

— Денрабъ?! Онези гигантски морски червеи?

— Тъй вярно, сър.

— Е, защо тогава този Теблор не е мъртъв, в името на Гуглата?

— Добър въпрос, капитане. Бива си го, няма що.

— Беру да ни пази всички дано.

— Да, сър.

— Сержант Корд.

— Сър?

— Реших да отменя обвиненията в пиянство срещу вас и отделението ви. Скърбя за жертвите. Разбираема реакция, предвид обстоятелствата. Този път. Но следващата запусната кръчма, в която се спънете, няма да е построена, за да демонстрирате колко сте разпасани. Ясен ли съм?

— Напълно, сър.

— Добре. Иброн, съобщете на отделенията, че напускаме това живописно градче. Колкото може по-скоро. Сержант Корд, вашето отделение ще натовари провизиите. Това е всичко.

— С воина какво да правим? — попита Иброн.

— Колко ще удържи тази магическа мрежа?

— Колкото пожелаете, сър. Но болката…

— Изглежда, я понася. Оставете си го както е. И междувременно измислете начин да се натовари на някой фургон.