Стивън Ериксън - Дом на вериги

Имаше провали и падения, които Карса трябваше да погледне открито. Палк, собственият му дядо, се беше оказал воин с не чак толкова славни подвизи, колкото си беше приписвал. Ако се беше върнал при племето с верни разкази, предупреждението в тях щеше да бъде чуто. Щеше да се чуе истината за това бавно, но неумолимо, стъпка по стъпка нашествие. Война срещу Теблор, застрашаваща не само земите, но и духа им. Такива предупреждения навярно щяха да се окажат достатъчни, за да се обединят племената.

Обзе го униние, щом помисли за това. Не. Провалът на Палк се оказваше по-дълбок. Най-голямото му престъпление бяха не лъжите му, а липсата на кураж, защото се бе показал неспособен да превъзмогне ограниченията на Теблор. Правилата на поведение, присъщи на неговия народ, вроденият консерватизъм, смазващ всяко различие със заплахата за гибелно отлъчване — тези неща бяха надвили куража на дядо му.

„Но не и на баща ми навярно.“

Фургонът под него отново подскочи.

„Гледах на твоята недоверчивост като на слабост. Виждах страхливост в нежеланието ти да участваш в безкрайните племенни игри на гордост и въздаяние. Все пак какво направи ти, за да се противопоставиш на нравите ни? Нищо. Единственият ти отговор бе да стоиш настрана… и да омаловажаваш всичко, което правех, да осмиваш моята ревност…“

„И да ме подготвиш за този миг.“

„Добре, татко мой. Вече разбирам блясъка на удовлетворение в очите ти. Но ти казвам, ти нанесе само рани на своя син. А раните ми са предостатъчно.“

Уругал беше с него. Всичките Седем бяха с него. Силата им щеше да го направи непроницаем за всичко, което застрашаваше духа му. Един ден щеше да се върне при своя народ и щеше да разбие всички правила. Щеше да обедини Теблор и те щяха да тръгнат след него… надолу към низините.

Всичко, което се беше случило до този момент, всичко, което го измъчваше сега, бе само подготовка. Той щеше да се превърне в оръжие на въздаянието. И сега това оръжие го наточваше собственият му враг.

„Изглежда, и двете страни са прокълнати със слепота. Така ще се види истината на думите ми.“

Това бе последната мисъл, преди съзнанието му отново да угасне.

Събудиха го възбудени гласове. Беше по здрач и миришеше на коне, на прах и люти храни. Фургонът под него бе неподвижен. Слухът му успя да долови, смесени с гласовете, звуци от всевъзможна човешка дейност и шума на река.

— А, значи пак се събудихме — каза Торвалд Ном.

Карса отвори очи, но не отвърна.

— Това е Кулвернски брод — продължи дару. — Ври и кипи от вести от юга, същинска буря. Е, не чак буря, предвид големината на тоя нужник, наречен „град“. Малазанската рота обаче е доста възбудена. Пейл е паднал, разбираш ли. Голяма битка, много магия, а Лунният къс се е отдръпнал — всъщност заминал е към Даруджистан, изглежда. Беру да ме вземе дано, де да можех да го видя сега, как минава над езерото, страхотна гледка ще е. Всички от ротата, разбира се, съжаляват, че са изтървали битката. Тъпаци. Но от войници какво друго да очаква човек.

— Че защо не? — сопна се гласът на Шард и фургонът леко се разклати: той се качваше при тях. — Ашокски полк не заслужава да го натикат тук да лови разбойници и търговци на роби.

— Ашокският полк трябва да сте вие, доколкото схващам — каза Торвалд.

— Да. Проклети ветерани при това, до един.

— И защо тогава не сте на юг, ефрейтор?

Шард направи гримаса, после извърна глава, присви очи и промърмори:

— Не ни вярва, затуй. От Седемте града сме и не ни вярва оная кучка.

— Извинявай, но щом тя — доколкото разбирам, става дума за императрицата — не ви вярва, защо тогава ви връща у дома? Седемте града не бяха ли уж на ръба на въстанието? Щом има възможност да станете ренегати, не е ли по-логично да ви задържи тук, на Дженабакъз?

Шард се вторачи в Торвалд Ном.

— Защо ли говоря с теб, крадецо? Като нищо може да си някой от шпионите й? Нокът може да си, де да знам.

— Ако съм такъв, ефрейтор, не се държиш добре с мен. Ще го отбележа в доноса — оня, дето го пиша тайно де. Шард беше, нали? И нарече императрицата „кучка“…

— Млъквай — изръмжа малазанецът.

— Само изтъкнах очевидното, ефрейтор.

— Така си мислиш — изсъска Шард, скочи от фургона и се отдалечи.

Торвалд Ном мълча дълго и накрая каза:

— Карса Орлонг, имаш ли някаква представа какво искаше да каже тоя с последните си думи?

Карса заговори тихо:

— Торвалд Ном, слушай ме добре. Един воин, който ме следваше, беше ударен по главата. Черепът му се спука и изтече мисъл-кръв. Умът му не можа да се върне по дирята си. Остана безпомощен. Безполезен. Мен също ме удариха по главата. Черепът ми е спукан и ми е изтекла мисъл-кръв…