Стивън Ериксън - Дом на вериги

— По-скоро беше лигня…

— Замълчи. Слушай ме. И когато решиш, отговори ми шепнешком. Два пъти се събуждах и сигурно забелязал, че…

Торвалд го прекъсна тихо:

— Че умът ти се е изгубил по пътя или нещо такова. Това ли съм забелязал? Дрънкаш безсмислици, тананикаш си детски песнички и други такива? Добре, ясно. Играя, но при едно условие.

— Какво условие?

— Че когато успееш да се измъкнеш, ще ме освободиш и мен. Сигурно си мислиш, че е дреболия, но те уверявам, че…

— Добре. Аз, Карса Орлонг, давам думата си.

— Хубаво. Официалността в тази клетва ми хареса. Все едно, че е истинска.

— Истинска е. И недей да ми се подиграваш, че ще те убия, щом те освободя.

— Аха. Схванах скритото предупреждение. Ще трябва да измъкна още една клетва от тебе, уви…

Теблорът изръмжа с досада, но се примири:

— Аз, Карса Орлонг, няма да те убия, след като те освободя, освен ако не ми дадеш повод.

— Я обясни какво може да е естеството на въпросните поводи…

— Всички ли дару са като тебе?

— Не е нужно списъкът да е дълъг. „Поводът“ може да е например опит за убийство, предателство и подигравка, разбира се. Други можеш ли да измислиш?

— Много говорене.

— Е, с това вече нагазваме в дълбоки води, не смяташ ли? Все пак въпрос на културни различия…

— Май Даруджистан ще е първият град, който ще завладея…

— Боя се, че малазанците ще са там преди теб. Просто предчувствие. Забележи, любимият ми град никога не е бил завладяван, въпреки че му се свидят пари да си наеме постоянна армия. Боговете не само гледат благосклонно на Даруджистан, но сигурно дори пият в кръчмите му. Във всеки случай… Шшш, някой идва.

Чуха се стъпки, Карса погледна с присвити очи и видя застаналия до фургона Корд. Сержантът огледа навъсено Торвалд Ном и изръмжа:

— Определено не ми приличаш на Нокът. Но може пък в това да е целият номер.

— Би могло.

Главата на Корд започна да се обръща към Карса и той стисна клепачи.

— Тоя свести ли се вече?

— Два пъти досега. Но само се лигави и издава някакви животински звуци. Май сте му повредили мозъка — ако изобщо има мозък.

— Може да се окаже за добро, стига да не ни умре в ръцете — изсумтя Корд. — Та за какво говорех?

— За Торвалд Ном Нокътя.

— Да. Добре. Все едно, ще се отнасяме с тебе като с разбойник — докато не ни докажеш, че си нещо друго — тъй че заминаваш за отатаралските мини с всички други. Което значи, че ако наистина си Нокът, гледай да го обявиш, преди да напуснем Дженабакъз.

— Стига, разбира се, задачата ми да не изисква да се прикривам като затворник в отатаралските мини — усмихна се Торвалд.

Корд се намръщи, изсъска ругатня, скочи от фургона и изрева:

— Качвайте го тоя проклет фургон на сала! Хайде!

Колелата изскърцаха, воловете изопнаха вратове. Торвалд Ном въздъхна, отпусна глава на стената на фургона и затвори очи.

— Опасна игра играеш — промърмори Карса.

Даруджистанецът отвори едно око и го изгледа.

— Игра ли, теблор? Вярно. Но може би не точно играта, която си мислиш.

Карса изръмжа отвратено.

— Не бързай толкова да отхвърл…

— Поводите ми — заговори воинът, щом воловете повлякоха фургона по дървената рампа — ще са: опит за убийство, предателство, подигравка и да си някой от тези Нокти.

— А многото говорене?

— Това проклятие май ще трябва да го понеса.

Торвалд бавно килна глава и се ухили.

— Съгласен.

По някакъв странен начин постоянното усилие да поддържа заблудата, че е изгубил разума си, се оказа най-големият съюзник на Карса в оцеляването му. Дните — а после седмици лежане по гръб, с разперени ръце и крака и прикован за дъното на фургона — бяха изтезание, каквото не можеше да си въобрази никой Теблор. По тялото му лазеха паразити, хапеха го и навсякъде го сърбеше непрекъснато. Чувал беше за едри животни в дълбокия лес, които полудявали от черните мухи и комарите, и вече разбираше как може да стане това.

В края на всеки ден го измиваха с няколко ведра леденостудена вода и коларят, стар миризлив натиец, го хранеше: клякаше до главата му с почерняло от пушека котле с някаква гъста, пълна със зърна яхния. Тикаше в устата му с голяма дървена лъжица горещо, сладникаво жито и хапки жилаво месо. Устните, езикът и небцето му се подуваха от мехури.

Храненето се превърна в мъчение, докато не бе облекчено най-сетне, след като Торвалд Ном успя да убеди коларя да му позволи той да се заеме с тази задача. Гледаше яхнията да е изстинала достатъчно, преди да я натика в устата на Карса. За няколко дни мехурите се махнаха.