Стивън Ериксън - Дом на вериги

След миг се озова на стълбищната площадка, лице в лице с плещесто плешиво дете. Зад него се свиваше жена с посребряла коса, няколкото слуги зад тях вече бягаха кой накъдето види.

Плешивото дете тъкмо беше смъкнало от стената меч, още неизваден от ножницата, отрупана със скъпоценни камъни. Очите му лъснаха от ужас, а неверието си остана замръзнало на лицето му, когато главата му се изтъркаля от раменете.

И Карса се озова в последната стая на горния кат, сниши глава под ниския таван и прекрачи последния слуга. Къщата зад него беше притихнала. Отпред — високо легло с балдахин, зад което се криеше млада жена.

Теблорът пусна меча си. След миг вече я държеше пред себе си, стъпалата ритаха в коленете му. Той хвана главата в шепа и притисна лицето й в намазаната с кръвно масло броня.

Тя се опита да се отскубне, после главата й рязко се дръпна назад и тя го погледна с подивели очи.

Карса се изсмя и я хвърли на леглото.

От устата й се изтръгнаха животински звуци, дългопръстите й длани се вкопчиха в гърба му, докато се качваше отгоре й.

Жената впи нокти в гърба му и изви гръб в отчаяна, неутолима жажда.

Беше изпаднала в несвяст, преди той да свърши, а когато Карса се отдръпна, между двамата имаше кръв. Знаеше, че ще живее. Кръвното масло не търпеше прекършена плът.

Отново се озова навън под дъжда, стиснал меча с две ръце. Облаците на изток изсветляваха.

Разумът му се замъгли, а когато отново се върна, се беше озовал в някакъв таван, с прозорец в другия край, от който струеше ярка слънчева светлина. Стоеше на четири крака, целият плувнал в кръв, от едната му страна лежеше труп на дете, дебело, с взрени в тавана невиждащи очи.

Тялото му се разтресе и дъхът му заизлиза на тежки хрипове, които глухо отекваха в тесния прашен таван. Чу викове някъде отвън и допълзя до кръглия прозорец с дебело стъкло.

Долу беше главната улица и Карса разбра, че е близо до западната порта на крепостната стена. Видя конници, изкривени от стъклото — малазански войници. Смаян видя как изведнъж подкараха към портата. Тропотът на конските копита бързо заглъхна.

Воинът се надигна бавно, седна и отпусна гръб на стената. Отдолу не се чуваше никакъв звук. Знаеше, че в тази къща никой не е останал жив. Знаеше също, че е минал поне през десетина такива къщи, понякога през главната врата, по-често — през задни вратички. И че онези къщи вече са също толкова тихи като тази, в която се бе озовал.

„Бягството е разкрито. Но къде са ловците на плячка? Къде са хората, защо още ги няма из улиците, след като е почти пладне? Колко ли съм убил всъщност?“

Тихи стъпки се чуха отдолу — на няколко души. Карса, чиито сетива все още бяха свръхестествено изострени от кръвното масло, подуши въздуха, но миризмата им още не можеше да стигне до него. Все пак знаеше — бяха ловци, не войници. Вдиша дълбоко, затаи дъх и кимна. „Да. Воините на робовладелеца. Смятат се за по-умни от малазанците. Искат да ме върнат на господаря си.“

Остана неподвижен — знаеше много добре, че всяко преместване на тежестта му ще се чуе. Извърна бавно глава и погледна към капака на тавана. Беше затворен — не помнеше да го е правил, сигурно беше паднал сам от тежестта си. Но преди колко време? Погледът му пробяга към трупа на детето. Кръвта, цедяща се от зейналите рани, беше гъста. Доста време трябваше да е минало.

Чу как някой заговори и едва след миг осъзна, че разбира речта.

— Камбана, сър. Може и повече.

— Къде ли ще да е Балантис търговецът? Жена му е тука, двете им деца… четирима слуги… имаше ли повече?

Отново се раздвижиха.

— Проверете таванските…

— Където им спяха слугите? Съмнявам се старият и дебел Балантис да е могъл да се качи по стълбата.

— Вижте! — извика някой по-отблизо. — Таванската стълба е спусната.

— Аха. Страхът му е дал криле значи. Качи се горе да потвърдиш мрачните подробности, Астаб. И побързай, трябва да огледаме следващата къща.

— Дъх на Гуглата, Боруг, за малко не се избълвах в предишната. Горе всичко е тихо, не можем ли да си го оставим така? Кой знае, кучият син може да кълца следващото семейство точно в този момент.

Кратка пауза, след което се чу:

— Добре. Да вървим. Този път мисля, че Силгар сбърка. Дирята на кланетата на урида води право към западната порта. Готов съм годишната си плата да заложа, че се е запътил към прохода на Т’лан.

— Тогава малазанците ще го догонят.

— Така е. Хайде.

Карса чу как ловците се струпаха при вратата и излязоха. Остана неподвижен още десетина удара на сърцето. Хората на Силгар нямаше да намерят повече кланета на запад по улицата и това щеше да ги върне тук. Теблорът пристъпи до капака, отвори го и заслиза по оплесканите с кръв дървени стъпала. По дългия коридор се въргаляха трупове, вонеше на смърт.