Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Чий беше зъбът?

— На Алрут. И стига вече въртене, моля.

— Съжалявам, равнинецо. Но трябва да го превъртя обратно, както си беше.

— Проклета да е мрачната ти логика, теблор.

— Как те викат?

— Торвалд Ном. Макар че на малазанските ми врагове съм известен като Ашика.

— И как си научил сунидската реч?

— Всъщност тя е древният език на търговците. Преди да се появят ловци на плячка е имало натийски търговци. Взаимноизгодна размяна между тях и сунидите. Истината е, че вашият език е близък до натийския.

— Войниците ломотеха безсмислици.

— Естествено. Те са войници. — Замълча. — Добре, добре, такъв хумор е непонятен за теб. Така да е. Ония май бяха малазанци.

— Реших, че малазанците са ми врагове.

— Значи вече имаме нещо общо, теблор.

— Нищо общо нямаме освен тази греда, равнинецо.

— Както кажеш. Макар че се чувствам задължен да те поправя в едно. Колкото и да заслужават омраза малазанците, натийците напоследък не са по-добри. Нямаш съюзници при равнинците, теблор, бъди сигурен в това.

— Ти натиец ли си?

— Не. Аз съм дару. От един град далече на юг. Домът Ном е огромен и някои фамилии от него може да се нарекат почти богати. Имаме си дори един Ном в Съвета в Даруджистан. Така и не съм се срещал с него. Уви, имотите на моята фамилия са по-… по-скромни. Оттам и дългите ми пътувания и нечестивите ми деяния…

— Много говориш, Торвалд Ном. Вече съм готов отново да завъртя тази греда.

— Проклятие! Надявах се да си забравил.

Желязната пръчка се беше измъкнала до средата на гредата, но заклепаната глава още я държеше. Карса не можеше да надвие болката и да накара краката си да спрат да треперят, колкото и да удължаваше паузите за отдих. По-големите рани по гърдите и гърба му отново се бяха отворили и струйките кръв се смесваха с щипещата пот, просмукала кожените му дрехи. Глезените му бяха изподрани.

Торвалд се беше отпуснал изтощен и стенеше тихо в съня си. Карса се напъна за поредното си усилие.

След малко, докато уридът лежеше отпуснат на глинената стена, отгоре се чу тропот на ботуши. Прекосиха най-напред в едната посока, после обратно и заглъхнаха.

Карса се надигна отново и рязко завъртя глава.

— Отдъхни си още, теблор.

— Няма време за това, Торвалд Ном…

— А, има то. Робовладелецът, чиято собственост си сега, ще поизчака, за да може керванът му да тръгне с ротата малазански войници. Чак до Малибридж поне. Много разбойнически банди вилнеят от леса Фул и Йелоумарк, заради което изпитвам известна лична гордост. Нали точно аз обединих тази пъстра сган от планинци и резачи на гърла. Щяха даже да дойдат и да ме спасят, ако не бяха малазанците.

— Ще го убия този робовладелец — изръмжа Карса.

— Ти с него внимавай, великане. Силгар не е никак приятен, а и е свикнал да се разправя с воини като тебе…

— Аз съм урид, не съм сунид.

— Все го повтаряш това и не се съмнявам, че си по-зъл и със сигурност си по-едър. Казах само да внимаваш със Силгар.

Карса отново се надигна над гредата.

— Имаш предостатъчно време, теблор. Няма смисъл да се освободиш, ако няма да можеш да ходиш. Не за първи път ме оковават и ти го казвам от опит: не бързай. Полека и ще се появи възможност, стига да не отпаднеш и да умреш преди това.

— Или да се удавиш.

— Разбрах те. И, да, разбирам какво имаше предвид, когато спомена за куража. Признавам, че бях изпаднал в отчаяние.

— Знаеш ли от колко време си окован тук?

— Ами, по земята още имаше сняг и ледът на езерото едва се беше пропукал.

Карса бавно погледна към едва видимия в сумрака мъж.

— Торвалд Ном, дори един равнинец не бива да бъде осъждан на такава орис.

Мъжът се изсмя хрипливо.

— И вие наричате нас деца. Вие, теблорите, колите хората като палачи, но при моя вид екзекуцията е акт на милост. За един обикновен кучи син дългото изтезание е много по-вероятно. Натийците са превърнали нанасянето на страдание в изкуство — сигурно заради дългите им зими или нещо такова. Все едно, ако Силгар не беше настоял да те вземе — и малазанските войници не бяха в градчето, — сега местните щяха да те дерат ивица по ивица. Щяха да те заключат в някой кафез и да те оставят да се изцериш. Знаят, че вашият вид е неуязвим на възпаления, а това значи, че могат да те накарат да страдаш много, много дълго. А в момента тука има много озверели хора.

Карса отново започна да дърпа желязото.

Прекъснаха го гласове отгоре, после — тежко тропане като от много боси крака. След малко звукът се смеси с дрънчене на вериги, влачещи се по пода на склада.