Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Великане…

Речта беше сунидска. Гласът — детски.

— Нямам приказка с теб, равнинецо — изръмжа Карса.

— Не ти искам приказки. Усещам, че се трудиш над това проклето от Гуглата дърво. Ще успееш ли?

— Нищо не правя.

— Е, добре. Значи просто си въобразявам. Ние тука издъхваме, последните сме. Умираме по най-ужасен, недостоен начин.

— Сигурно сте направили голямо зло…

Смехът, който се чу, беше хриплив и накъсан от кашлица.

— И още как, великане. И още как. Ние сме тези, които не приеха малазанската власт, задържахме си оръжията и се изпокрихме в хълмовете и горите. Набези, засади, търсехме си белята. Много беше забавно. Докато не ни спипаха кучите му синове.

— Непредпазлив си бил.

— Само трима — и няколкото ви проклети кучета — да нападнете цяло градче? И ти наричаш мен непредпазлив? Хм, май и двамата сме били непредпазливи, щом сме тук.

Карса се намръщи, осъзнал истината в думите му.

— Какво искаш, равнинецо?

— Силата ти, великане. Останахме само четирима живи, макар че само аз съм в съзнание… и със здрав разсъдък, общо взето. Поне достатъчно здрав, за да осъзнавам позорната си съдба.

— Много говориш.

— Няма да е задълго, уверявам те. Можеш ли да повдигнеш тази греда, великане? Или да я преобърнеш няколко пъти?

Карса помълча, после попита:

— Защо?

— За да скъсиш веригите.

— Защо?

— Завърти я тая проклета греда, великане. За да се увият нашите вериги няколко пъти. Тъй че с последното завъртане да ни затиснеш тука, нещастните глупци. Да се удавим.

— Искаш да те убия?

— Бързо схващаш, великане. Още души да се струпат на сянката ти. Така вижда нещата вашият вид, нали? Убий ме и ще крача с чест в твоята сянка.

— Не си падам по милостта, равнинецо.

— А за трофеи какво ще кажеш?

— Не мога да стигна до вас, за да взема трофеи.

— Добре ли виждаш в тая тъмница? Чувал съм, че Теблор…

— Виждам. Достатъчно, за да знам, че ръката ти е свита в юмрук. Какво държиш?

— Зъб. Преди малко падна. Третият, откакто съм окован тука.

— Хвърли ми го.

— Ще опитам. Боя се, че е малко… позахабен. Готов ли си?

— Хвърляй.

Мъжът замахна.

Зъбът изхвърча високо и настрани, но Карса бързо вдигна ръка — веригата му издрънча — и го сграбчи във въздуха. Вдигна го към очите си, огледа го и изсумтя:

— Изгнил е.

— Е, нали затова падна. Помисли си и за друго. Ако вкараш още вода в дървото, то ще омекне още повече. Не че се каниш да правиш нещо, нали?

Карса кимна и каза:

— Харесваш ми, равнинецо.

— Добре. А сега ме удави.

— Готово.

Карса се смъкна надолу и мръсната тиня го покри до коленете. Раните по глезените му пареха.

— Видях как те свалиха, великане — каза мъжът. — Никой от сунидите не е толкова голям като тебе.

— Сунидите са най-дребните сред Теблор.

— Сигурно ще да е от кръв на равнинци в жилите им.

— Наистина са паднали много.

Карса пъхна ръце под гредата.

— Имаш благодарностите ми, теблор.

Карса се напъна, после пусна дънера и каза задъхано:

— Няма да стане бързо, равнинецо. Съжалявам.

— Разбирам. Карай полека. Билтар бездруго вече се хлъзна отдолу, а Алрут май ще потъне следващия път. Добре се справяш.

Карса надигна отново гредата и я превъртя наполовина. От другия край се чу плясък и гъргорене. После — задъхано дишане.

— Още малко, теблор. Аз съм последният. Още веднъж — и ще се превъртя отдолу, че да ме затисне.

— Тогава ще си смазан, а не удавен.

— В тази тиня и говна? Не се безпокой, теблор. Поне няма да ме заболи много.

— Лъжеш.

— И какво? Не са важни средствата, а резултатът.

— Всичко е важно — отвърна Карса и се приготви за ново усилие. — Този път ще го завъртя докрай, равнинецо. Ще е по-лесно сега, веригите ми са скъсени. Готов ли си?

— Един момент — изломоти мъжът.

Карса надигна гредата и изпъшка от огромната тежест.

— Май си промених жела…

— Аз — не.

Карса превъртя гредата. И я пусна.

Откъм другия край се чуха дивашки плясъци, издрънчаха вериги, после се разнесе паническо кашляне.

Изумен, Карса вдигна глава. Едно оплескано в кафява мръсотия дете пляскаше с ръце, плюеше и риташе в тинята.

Карса бавно се отпусна и изчака човекът да се съвземе. Няколко мига чуваше само тежко, задъхано дишане.

— Успя да се изхлузиш, отдолу и после навън. Впечатлен съм, равнинецо. Изглежда, не си страхливец в края на краищата. Не вярвах, че се срещат такива сред децата.

— Самият кураж — изхриптя мъжът. — Това съм аз.