Стивън Ериксън - Дом на вериги

Появи се друг мъж и заговори високо. Татуираният само сви рамене и извика:

— Карса Орлонг, сега при тебе ще слязат войници, за да вържат въжета за ръцете и краката ти и да те вдигнат. Изглежда, си съсипал имуществото на тукашния управител, което донякъде е понамалило гнева тук горе, защото не го обичат много. Бих ти предложил, ако искаш да живееш, да не се съпротивляваш на… ъъъ… поизнервените доброволци на нашия главатар.

Четирима войници бавно се спуснаха по въжетата. Карса не направи никакво усилие да им се възпротиви, докато стягаха грубо китките и глезените му — истината беше, че не можеше.

Войниците бързо се покатериха, след това въжетата се изпънаха и дръпнаха Карса. Гредата бавно излезе от гърдите му. Беше го пронизала високо, малко над дясната плешка, през мускулите и беше излязла под ключицата. Болката беше ужасна.

Някой му биеше шамари, за да го събуди. Карса отвори очи. Лежеше на пода на склада и отвсякъде го бяха обкръжили лица. Всички като че ли му говореха едновременно на своята тънка писклива реч и макар да не можеше да разбере думите им, в тона се долавяше сурова омраза и Карса разбра, че го проклинат в името на десетките богове на равнината, на духовете и на гниещите им в земята предци.

Тази мисъл го зарадва и той се усмихна.

Татуираният равнинец, чиято ръка го беше събудила, се наведе и възкликна:

— Дъх на Гуглата! Всички ли уриди са като тебе? Или си този, за когото говорят жреците ни? Този, който се прокрадва в сънищата им като Рицаря на самата Гугла? Е, добре. Все едно е, предполагам, защото страховете им, изглежда, са били без основание. Погледни се. Полужив, с цяло селище, жадно да види теб и приятеля ти живи одрани — заради вас няма и едно семейство, което да не е в траур. Ще сграбчиш света за гърлото? Едва ли. Късметът на Опонн ще ти е нужен дори само за да преживееш този час.

Острието на стрелата се беше забило още по-дълбоко в гърба на Карса, беше се вкопало в костта на рамото му. По дъските под него течеше кръв.

Появи се още един равнинец, висок за расата си, мършав и със свирепо лице. Дрехите му бяха лъскави — тъмносини и обшити със златни нишки, на заплетени шарки. Пазачът на Карса му говори дълго, въпреки че самият мъж не казваше нищо, нито пък се промени изражението му. Когато пазачът млъкна, високият кимна, махна с ръка и се обърна. Пазачът отново погледна Карса.

— Това беше господарят Силгар, за когото работя. Убеден е, че ще преживееш раните си, Карса Орлонг, и затова ти е приготвил… нещо като урок.

Изправи се и каза нещо на войниците. Последва кратък спор, завършил с безразлично свиване на рамене.

Отново хванаха Карса, по двама равнинци на всеки крайник, напънаха се и го понесоха към вратите на склада.

Кръвта, капеща от раните му, намаля, болката се върна, надделяла изтощението, затъпило ума му. Карса се вторачи в синьото небе. Войниците го носеха по улицата, тълпата крещеше. Подпряха го на колелото на един фургон и Карса видя пред себе си Байрот Гилд.

Бяха го вързали за още по-голямо колело, подпряно на няколко дебели стълба. Плещестият воин беше неузнаваем. Бяха забили копие в устата му — стърчеше малко под лявото му ухо, долната му челюст беше потрошена и костта лъщеше червена между раздраната плът. От тялото му стърчаха железни стрели.

Но очите му бяха живи и срещнаха очите на Карса.

Улицата беше пълна с хора, войнишкият кордон едва ги сдържаше. Гневни викове и проклятия изпълваха въздуха, накъсвани от скръбен вой и плач.

Пазачът дойде пак, с насмешливо умислено лице. После почна:

— Другарят ти нищо няма да ни каже за Урид. Искаме да научим броя на вашите воини, броя и разположението на селата ви. Бихме искали да научим повече и за Фалид, за които разправят, че не ви отстъпвали по жестокост. Но той не казва нищо.

Карса се озъби.

— Аз, Карса Орлонг, ви каня да пратите хиляда свои воини на война през уридите. Никой не ще се върне, а трофеите ще останат при нас. Две хиляди пратете. Все едно.

Мъжът се усмихна.

— Значи ще отговориш на въпросите ни, Карса Орлонг.

— Ще отговоря, защото думите няма да ви донесат нищо…

— Чудесно.

Мъжът махна с ръка и един равнинец пристъпи към Байрот Гилд и извади меча си.

Байрот се изсмя с презрение на Карса — изръмжа с разпраното си гърло, — но Карса все пак разбра думите:

— Води ме, главатарю!

Мечът изсвистя. Швирна кръв и главата на плещестия воин падна с тежък тътен в калта.

Селяците изреваха ликуващо.