Стивън Ериксън - Дом на вериги

Отдръпна ръката си и отвори очи. Кучето го гледаше кротко.

— Направи своя дълъг живот свиреп, Захапко. Ще се срещнем отново, в това се кълна над кръвта на всички деца, които избих днес.

Намести кръвния меч в ръката си и тръгна, без да се обръща.

Пристъпи до вратата и надникна навън.

Отсреща се издигаше склад с висок покрив и рампа под покритата с каменни плочи стряха. Отвътре се чуваше дрънчене на лостове и мандала. Карса затича към висящите от скрипците вериги, без да откъсва очи от високия отвор на платформата.

Докато прибираше меча си, стъписано забеляза, че е пронизан със стрели от лъкове и арбалети. Едва сега осъзна, че повечето кръв, лъснала по тялото му, е негова. Заизмъква намръщено стрелите. Потече още кръв, най-много от дясното бедро и от двете рани в гърдите му. Дългата стрела в гърба му се беше забила дълбоко. Опита се да изтръгне и нея, но насмалко не припадна от болка. Счупи я точно зад железния връх и дори само от това усилие се изпоти.

Викове го предупредиха, че преследвачите му го наближават. Карса стисна здраво веригите и се закатери. При всяко повдигане на лявата ръка ужасна болка пронизваше гърба му. Но Захапката беше премазан с плоското на мотика, с удар отзад — удар на страхливец. И само това беше важно.

Покатери се на прашните дъски, запристъпва безшумно навътре и извади меча.

Чу отдолу накъсано хрипливо дишане. Тих хленч, глас, който се молеше на каквито там богове почиташе детето от равнината.

Карса застъпва предпазливо към зейналата между дъските дупка. Стигна до ръба и погледна долу.

Глупакът беше точно под него, присвит, разтреперан, стискаше мотиката и не откъсваше очи от залостената врата. Беше се попикал от страх.

Карса насочи меча с върха надолу и скочи.

Мечът прониза темето, острието се вряза през кост и мозък. Щом цялата тежест на Карса се срина върху пода на склада, последва трясък на потрошено дърво и теблорът и жертвата му се срутиха надолу в някакво мазе. Изтрещяха счупени дъски. Мазето беше дълбоко, почти колкото ръста на Карса, и вонеше на осолена риба. Но беше празно.

Зашеметен от падането, Карса затърси с ръка меча си, ала не го намери. Вдигна глава и видя, че нещо стърчи от гърдите му — червен връх на греда. Изумен разбра, че се е приковал сам. Ръката му продължаваше да шари за меча, но напипваше само парчета дърво и рибешки люспи, хлъзгави от солта и лепнещи по пръстите му.

Чу горе тропот на ботуши, примига, погледна и в полезрението му бавно изплува кръг от лица с шлемове. После се появи лицето на още едно дете, без шлем, с племенна татуировка на челото и със странно съчувствена физиономия. Дълъг разговор, нажежени от гняв гласове, после татуираното дете махна с ръка и всички се смълчаха. Мъжът заговори на сунидския диалект на Теблор:

— Воин, ако ще мреш там долу, изтрай малко поне.

Карса отново се опита да се надигне, но дървото го държеше здраво. Зъбите му се оголиха в гримаса.

— Как се казваш, теблор? — попита детето.

— Карса Орлонг, внук на Палк…

— Палк? Уридът, дето ни е навестил преди няколко века?

— За да избие пълчища дечица…

Мъжът кимна сериозно и го прекъсна:

— Деца. Мда, логично е вашият вид да ни нарича така. Но Палк не е убил никого. Поне в началото. Слязъл от прохода ни жив, ни мъртъв от глад и треска. Първите фермери, заселили се тук, го прибрали, хранили го и го гледали, докато не се възстановил. Чак тогава ги избил всички и избягал. Е, не всичките. Едно момиче се спасило, избягало по южния бряг на езерото до Орбс и казало за него на тамошните заселници — казало им всичко, което трябвало да знаят за расата ви. След това, разбира се, сунидските роби ни казаха много повече. Ти си урид. Не сме стигнали още до вашето племе, няма ловци на плячка в земите ви, но ще има. След век, бих се обзаложил, че в твърдините на Ледеронското плато няма да има повече теблори. Единствените теблори ще са окованите във вериги. Да теглят мрежите на рибарските ни лодки, както правят сега сунидите. Кажи ми, Карса, позна ли ме?

— Ти си оня, дето ни избяга над прохода. Дето закъсня да предупреди децата, своите съплеменници. Чиято уста, вече знам, е пълна с лъжи. Тънкото ти гласче оскърбява речта на Теблор. Дразни ушите ми.

Мъжът се усмихна.

— Много лошо. Все едно, ще трябва да премислиш. Защото аз съм всичко, което стои между твоя живот и смъртта ти. Стига да не издъхнеш от раните си преди това. Разбира се, вие, теблорите, сте необичайно издръжливи, както току-що бе напомнено на спътниците ми, за тяхна почуда. Не виждам кръв да блика от устата ти, което е добър знак. А най-удивителното е, че имате по четири бели дроба, докато ние — само по два.