Стивън Ериксън - Дом на вериги

Байрот го беше предал, беше предал уридите. Никаква храброст нямаше в това негово последно предизвикателство. Всъщност — точно обратното. Бяха открили врагове на Теблор. Ловци, събиращи теблорски трофеи. Тези истини трябваше да се чуят от воините на всички племена. И да отнесе тези истини на народа си беше единствената задача на Карса.

Не беше сунид, както скоро щяха да разберат дребосъците от равнините.

Гнилото беше плъзнало нагоре по дупката. Карса го изчегърта, докъдето можеше да стигне върхът на стрелата. След това се премести на втората пръчка — тази на краката му.

Не можеше да се разбере дали отвън е ден, или нощ. Понякога по талпите над главата му се чуваше тропот на тежки ботуши, но твърде случайно, за да пресметне по тях изтичането на времето. Карса стържеше неуморно, заслушан в кашлянето и стоновете на равнинците, оковани за гредата. Не можеше да си представи какво бяха направили тези нещастни деца, че да си докарат такова наказание от своите ближни. Прокуждането беше най-жестоката присъда, налагана от Теблор на онези от племето, чиито преднамерени действия застрашаваха живота на селото, от невнимание до братоубийство. Прокуждането обикновено водеше до смърт, но тя идеше от духовния глад на наказания. Изтезанието не беше в нрава на Теблор, нито дългото затворничество.

Разбира се, може би тези равнинци боледуваха, защото душите им умираха. В легендите се срещаха откъси, намекващи, че Теблор някога са имали роби — думата, понятието му беше познато. Притежанието на чужд живот, за да правиш с него каквото пожелаеш. Нищо не оставаше за роба, освен да умре от глад.

Карса нямаше намерение да умира от глад. Сянката на Уругал закриляше духа му.

Напъха върха на стрелата в колана си, опря крака в гредата от двете страни на пръчката и натисна. Веригата се изопна и долният й край влезе в дървото с пращене.

Прангите се впиха в увитите му с кожа глезени.

Карса напъна още по-силно. Чу се силен пукот, после пръчката се заклещи. Карса бавно се отпусна, изрита я и тя се охлаби. Той си почина няколко мига и започна отново.

Отгоре отново се чу тропот на ботуши и капакът се вдигна. Светлина на фенер и Карса видя безименния си пазач.

— Още ли дишаш, урид? — подвикна той.

— Ела ми по-близо — изръмжа предизвикателно Карса. — Да ти покажа колко съм отпаднал.

Равнинецът се засмя.

— Господарят Силгар май позна. Като гледам, ще ни трябват доста усилия, докато сломим духа ти. — Спря на средата на стълбите. — Твоите сунидски приятелчета ще се върнат след ден-два.

— Нямам приятели, които приемат робския живот.

— Странно, след като ти самият явно го приемаш. Иначе вече щеше да си успял да се самоубиеш.

— Смяташ, че съм роб, защото съм във вериги ли? Тогава ми ела по-близо, дете.

— „Дете“, да. Упорит си в това свое пренебрежение, нищо, че ние, децата, те държим в ръцете си. Е, все едно. Веригите са само началото, Карса Орлонг. Ти наистина ще бъдеш сломен, и ако те бяха пленили ловците на плячка горе на платото, докато те докарат в това селище, нищо нямаше да е останало от теблорската ти гордост, да не говорим за язвителността ти. Сунидите ще те почитат, Карса Орлонг, затова, че изби цял лагер ловци на роби.

— Как ти е името? — попита Карса.

— Защо?

Уридският воин се усмихна в тъмното.

— Все още се страхуваш от мен.

— Едва ли.

Но Карса долови напрежение в гласа му и усмивката му се разшири.

— Кажи ми името си тогава.

— Дамиск. Казвам се Дамиск. Бях съгледвач по време на малазанското нашествие.

— Нашествие. Значи сте загубили. Чий дух е сломен тогава, моят или твоят, Дамиск? Когато нападнах отряда ви горе, ти избяга. Остави онези, които те бяха наели, на съдбата им. Избяга като страхливец. И точно затова си тук сега. Защото съм окован и не мога да те хвана. Дошъл си не за да ми разправяш глупости, а защото не си могъл да устоиш. Търсиш наслада в злорадството, ала отвътре те гложди и не можеш да намериш удовлетворение. Ала и двамата го знаем: ще дойдеш пак. И пак.

— Ще посъветвам господаря си да те даде на оцелелите ловци на роби — каза прегракнало Дамиск. — Да правят с теб каквото щат. И ще гледам.

— Разбира се, че ще гледаш, Дамиск.

Дамиск тръгна нагоре по стъпалата, светлината на фенера се разлюля бясно. Карса се изсмя.

Миг след това капакът изтрещя и се възцари тъмнина.

Теблорският воин помълча, после опря отново стъпала в гредата.

От другия край на изкопа се чу немощен глас: