Стивън Ериксън - Дом на вериги

— И каква е тя на мен, Котильон?

— Твърдоглав си май. Грешен въпрос.

— Добре, кажи ми тогава кой е правилният въпрос.

— Какъв си ти на нея?

Кътър изкриви лице.

— Детето идва с друга жена, много забележителна, както ще се увериш — и тя. И с един жрец, който вече се е врекъл на Трийч. От него ще научиш… ценни неща. Най-сетне, с тези трима човеци пътува и един демон. Засега…

— Къде отиват? Защо ще се спират тук, като гости на Искарал?

— Ами, за да те вземат, Кътър.

— Не разбирам.

— Симетрията, момчето ми, е сила сама по себе си. Тя, ако щеш, е изразът на природата, стремяща се към равновесие. Възлагам ти да браниш живота на Фелисин. Да ги придружаваш по техния дълъг и опасен път.

— Колко епично.

— Не мисля — сряза го Котильон.

Настъпи мълчание и Кътър съжали за забележката си.

Най-сетне младият дару въздъхна.

— Чувам коне. И Пъст… с поредната му дитирамба, от която може да ти прилошее.

Котильон не отвърна.

— Добре — промълви Кътър. — Тази Фелисин… насилена, казваш. До тия е трудно да се добереш. Да се сприятелиш, искам да кажа. Раните им не зарастват и много болят…

— Осиновилата я майка се справи добре, предвид нейните рани. Радвай се, че е дъщерята, момче, а не майката. И в най-тежкия си миг си помисли как се чувстваше Баудин.

— Баудин? Бранителят на старата Фелисин ли?

— Да.

— Добре. Става.

— Кое става?

— Този път. Става. — Поколеба се за миг и рече: — Котильон. Тази идея за… равновесие. Хрумна ми нещо…

Очите на Котильон го накараха да замълчи; стъписа се от неприкритата тъга в тях… от разкаянието. Покровителят на убийците кимна.

— От нея… към тебе. Да.

— Тя разбрала ли го е според теб?

— Боя се, че повече, отколкото трябва.

Кътър се загледа през прозореца.

— Обичах я, знаеш ли. Все още я обичам.

— Защо тогава се чудиш, че си отиде?

Той поклати глава. Не можеше повече да сдържа сълзите си.

— Не, Котильон. Не се чудя.

Оставил отдавна зад себе си древния крайбрежен път, Карса Орлонг подкара Хавок на север покрай брега на новото вътрешно море. Над мътната вода на изток бяха надвиснали дъждовни облаци, но вятърът ги разпръсваше.

Той огледа небето за миг, после на едно скалисто възвишение дръпна юздата и се смъкна от коня. Тръгна по плоската скала, извади меча си от стегите на гърба си, подпря го с върха надолу до близката канара и седна. Смъкна торбата и извади от външния джоб малко солено бедеринско, сухи плодове и козе сирене.

Започна да яде, загледан към водата. Щом свърши, развърза торбата и измъкна смачканите останки на Т’лан Имасс. Вдигна ги високо, за да може сбръчканото лице на ’Сибалле да гледа къдравите вълни.

— Кажи ми какво виждаш? — рече Карса.

— Моето минало. — Миг тишина, след което: — Всичко, което съм изгубила…

Теблорът отвори ръката си и останките се свлякоха на камъните сред облак прах. Карса взе меха и отпи. После погледна надолу към ’Сибалле.

— Веднъж каза, че ако те хвърлят в морето, душата ти ще се освободи. Забравата ще те споходи. Вярно ли е?

— Да.

Той я вдигна с една ръка от земята, стана и се приближи до ръба. Морето плискаше под тях.

— Почакай! Теблор, почакай! Не разбирам!

Карса изкриви лице.

— Когато започнах това пътуване, бях млад. Вярвах в едно. Вярвах в славата. Сега вече знам, ’Сибалле. Славата е нищо. Нищо. Това разбрах.

— Какво друго разбра, Карса Орлонг?

— Не много. Само още едно. Същото не може да се каже за милостта.

Вдигна я още по-нависоко и я запокити. Тя падна в плитчините. Разтвори се на кално петно и вълните го отнесоха.

Карса се обърна към каменния си меч. И се усмихна.

— Да. Аз съм Карса Орлонг. Уридите. Теблор. Вижте ме, братя мои. Един ден ще съм достоен да водя такива като вас.

Ама наистина беше много мрачна жена.

Онрак Прекършения я гледаше как стои в центъра на стаята и преценява сурово и одобрително подредените около нея млади убийци. Гримасата, изкривила иначе хубавото й лице, говореше, че не вижда нищо нередно. Най-сетне погледът й се спря върху Трул Сенгар и тя се навъси.

— Сега и гърба си ли да пазим, с вас тука?