Стивън Ериксън - Дом на вериги

Взривът трябваше да убие Фидлър. Изригна огън. Връхлетя го стена от пясък. Въздухът се разтресе и дъхът излезе от дробовете му, а от носа и ушите му швирна кръв.

А тялото върху него сякаш се сгърчи на дрипи.

Беше познал този глас. Беше невъзможно. Беше… вбесяващо.

Над тях бълваха нажежени пушеци.

И проклетият глас прошепна:

— Не мога да те оставя сам дори една прокълната от Гуглата минута, нали? Ще му кажеш на Калам едно здрасти от мене, разбрахме ли се? Пак ще те видя, рано или късно. И ти мене. Всички ще се видим. — Смях. — Само че не днес. Срам за хубавата ти цигулчица обаче.

Тежестта се махна.

Фидлър се превъртя. Бурята се отдалечаваше с грохот и оставяше по дирята си бяла прашна мъгла. Ръцете му задращиха в пясъка.

Ужасен, накъсан стон излезе от гърлото му и той се надигна на колене.

— Хедж! Проклет да си! Хедж!

Някой затича към него, спря и се наведе.

— Портите се тръшнаха, Фид — жив си, Гуглата да те вземе дано!

Фидлър зяпна окървавеното му лице.

— Кътъл!? Той беше тук. Той… Целият си в кръв…

— Аха. Не бях толкоз близо като теб. Късмет. Не мога обаче да кажа същото за Ранал.

— Тая кръв…

— Аха — повтори Кътъл и се ухили мрачно. — Облякъл съм се в Ранал.

Чуха се викове, около тях се струпаха други. Всички — на крака.

— … убиха конете. Кучите синове минаха и…

— Сержант! Добре ли си? Ботъл, насам…

— Убиха…

— Смайлс, млъкни, че ще повърна. Чухте ли го тоя взрив? Богове на пъкъла…

Кътъл подхвана Фидлър под мишницата и го вдигна на крака.

— Лейтенантът къде е? — попита Корик.

— Тука — отвърна Кътъл, без да уточнява.

„Облякъл се е в Ранал.“

— Какво стана? — попита Корик.

Фидлър огледа отделението си. „Всички са тук. Чудо.“

Кътъл се изплю.

— Какво стана ли, младок? Изпердашиха ни. Това стана. Изпердашиха ни здраво.

Фидлър се вторачи в отдръпващата се буря. „Мамка му. Хедж.“

— А, ей го отделението на Бордюк!

— Всеки да си намери коня — каза ефрейтор Тар. — Сержантът е замаян. Съберете всичко, което може да се спаси — викам да изчакаме останалите от ротата.

„Добро момче.“

— Вижте го тоя кратер — рече Смайлс. — Богове, сержант, не може да се доближиш повече до Портата на Гуглата и да оживееш, а?

Той я погледна.

— Представа нямаш колко си права, момиче.

А песента се издигаше и спадаше, и той усети как сърцето му влезе в ритъма й. Отлив и прилив. „Рараку е изпила повече сълзи, отколкото може да си представи човек. Време е вече Святата пустиня да заплаче.“ Прилив и отлив. Песента на кръвта му бе жива.

„Жива.“

Бяха побягнали в грешната посока. Фатално, но не изненадващо. Нощта беше касапница. Последната оцеляла от магическия кадър на Корболо Дом — Файил — яздеше запенения кон с тринайсетима Убийци на кучета по коритото на отдавна пресъхнала река, с канари и стръмни брегове от двете страни.

Тя и тринайсет изтощени, оцапани с кръв войници. Всичко, което бе останало.

Сблъсъкът с Леоман беше започнал съвсем добре, капанът беше щракнал съвършено точно.

Ако не бяха проклетите призраци.

Засадата се обърна с краката нагоре, като преобърната костенурка. Късмет имаха, че се измъкнаха живи, тези няколко. Последните.

Файил много добре знаеше какво е сполетяло останалите от армията на Корболо. Усетила беше смъртта на Хенарас. И на Камъст Релой.

Не съжаляваше много…

Изсвистяха метални стрели. Зацвилиха коне, закрещяха хора. Западаха тела. Конят й залитна и рухна на една страна. Не й остана време да изхлузи стъпалата си от стремената и когато умиращото животно затисна крака й, тежестта му счупи ставата на бедрото й и болката я вцепени. Лявата й ръка бе затисната под самата нея, костите изпращяха.

След това слепоочието й се удари в камъка.

Файил се помъчи да се съсредоточи. Болката заглъхна, стана някак далечна. Чу смътни викове за милост — виковете на ранените войници, които довършваха.

После над очите й падна сянка.

— Тебе търсих.

Файил се намръщи. Лицето, надвиснало над нея, принадлежеше на миналото. Пустинята го бе състарила, но все пак си оставаше детско. „О, духове на пъкъла. Детето — Синн. Моята стара… ученичка…“

Момичето опря нож в гърлото й.

Файил се изсмя.

— Хайде, малък ужас такъв. Ще те чакам при Портата на Гуглата… и чакането няма да е дълго…

Ножът се заби през кожа и хрущял.

Файил издъхна.

Синн се изправи. Приятелите й събираха оцелелите коне.

Шестнайсет оцелели. Трудни времена беше преживял Ашокският полк. Жажда и глад. Набези. Тази проклета пустиня.